Истанбул, пътепис втори.
28.04.2006 – 01.05.2006.

iSTANBULПътеписът за Истанбул трябваше да се появи още преди 4 години, но това така и не се случи навреме, а пък после спомените избледняха. По ирония на съдбата ми се удава втори шанс… и не смятам да го пропусна. Колкото до снимковия материал – той отделно. И без това прекалено много отвлича вниманието от текста.
Ако не си сериозен читател, четеш диагонално или само от скука – изобщо не започвай долните редове. Те не са за теб.

ПЕТЪК, ДЕН ПЪРВИ…

Раницата ми се търкаля – не може да стои изправена, без да е подпряна на нещо. Прекалено е претъпкана и издута. Винаги мъкна много багаж, половината от който изобщо не ми влиза в употреба.
Все пак винаги гледам да я олекотя колкото мога повече, най-малкото, за да мога да я мъкна в претъпкания градски транспорт. А накрая, закъснявайки, винаги хващам такси.

Настанихме се на стратегическо място – далеч от шофьора, далеч от вратите, далеч от кафе-машината, в същото време не съвсем отзад и не съвсем върху гумите. Всичко беше нормално, преди да се появи големият гологлав чичко:
- Абе къде са ви гаджетата, що пътувате без гаджета, а? Хаа-хаа-хааа! – каза той на нас. Беше много доволен от дебелокожата шега, от „бъзика“, който спретна на висок глас и пред целия автобус. Беше невероятно самодоволен. Това бе неговата ебавка на месеца.

Тръгнахме. Едва два часа по-късно спряхме на… кафенце. Прекарахме тридесетина минути на бензиностанция в Бургас. Пътниците изглеждаха така, сякаш не са тръгнали и не им се ходи в Истанбул. Ако зависеше от тях щяхме през час да спираме „на по кафенце“.

От Бургас се качиха младеж и младежка, които се стопираха на задните седалки и през цялото време се мляскаха.

  
СЪБОТА И НЕДЕЛЯ
Как cx и Lirex кръстосваха улиците надлъж и нашир и впечатление им правеха малките неща, докато над тях се извисяваха големите неща.

Малко след полунощ достигнахме Българската граница при ГКПП „Малко Търново“. Стояхме си в автобуса, докато митничар минаваше да събира паспортите, хвърляйки по един поглед върху лицата ни. След това вкупом ги подпечатаха и продължихме.
Турската граница е по-досадна и бави пътниците повече, но очевидно е по-стриктна и сигурна. То не бяха слизания, чакания, опашки… замалко дори да ни проверяват багажа. Размина ни се – провериха на автобуса пред нас, който по пътя ни беше задминал и впоследствие му излезе през носа.
Интересна е съпоставката между двата гранични пункта. Българската сграда беше олющена и западнала, а турската… сигурно вече се досещаш. Чисто, лъскаво, боядисано, голяма и просторна сграда. Разбирам защо минават по автобусите и не ни пускат да слизаме на Българската граница – срам ги е.
Българските митничари обаче контрастираха, бяха с костюми и изпипани прически. Съборена сграда, но ходещи с костюм – в дълбоко психологичен план това означава: българите мислят само за себе си.
Турските им колеги бяха облечени обикновено, дори простичко; с някакви елечета, пуловерчета и тем подобни.

От Турският граничен пункт започваме да виждаме нещо, което предстои да виждаме на много и всевъзможни места из Турция – портрети на Кемал Ататюрк, първият президент. Това е човекът, който заменя монархията с република и се счита за създател на „модерната турска държава“.
На границата има едно нещо, наречено „free shop„. Там уж се продават по-евтини (заблуда, всъщност) стоки, без мито. Почти всички от групата ни се запасиха с промишлено количество алкохол и стекове цигари. В главата ми вече се оформяха причините, поради което те тръгваха на екскурзия: кафенца тук-там и аванта на митницата.

И ако Mtel са „user friendly“ и можеш да си активираш роуминг само с едно невинно обаждане, то при Globul ти искат куп данни и ала-бала бюрокрация. Няколкостотин метра след Турската граница останах без телефон.

Вече пътувахме с няколко часа закъснение от графика.

Пред нас се настани дружката на големия-гологлав-чичко, леко пълничък тип с къдрава коса. Зарязал жената и детето си на някоя от задните седалки, той си правеше тънки сметки. Беше сметнал, че ще може да поспи сладко-сладко, като си опъне седалката назад, върху някой от нас. И знаеш ли какво – направи го. Първо опита няколко пъти от страната на Lirex, но той подпираше седалката с крака и стоически удържа на напора. След това пичът, който в този момент ще кръстя Кибика се премести от моята страна и издебна момента, в който вече спях. Тогава е питал Lirex дали ще може да си свали малко седалката, при което той е отговорил отрицателно, но явно за Кибика този разговор е бил само формален. Събудих се от някаква тежест върху краката си.

Тук спах много и не догледах комедията с Дрю Баримор.

Пътят до Истанбул минава през големи шосета и скучни бензиностанции, където винаги има спрели по няколко тира. Няма как да не си чувал за „турските тирове“, които все ги хващат с нещо на митниците. Отляво и отдясно на пътя е като в България – зеленина и природа, понякога дървета, друг път обработваеми площи.

Византион, Цариград, Константинопол, Истанбул… Има една приказка, както ecko ми напомни, че „българите имат комплекс, че никога не са го имали, ех, Константинопол“. Има и друга приказка, че този град е донесъл крахът на всяка империя, на която е бил столица.

Важно е да се знае, че Истанбул се пише с „н“, не с „м“.
Турците си го пишат „iSTANBUL“, с открояващо се малко „i“. Освен това го пише навсякъде, на всевъзможни места, така че дори да си тотално невменяем – пак не можеш да се загубиш.

Градът не е малък, а за нашенските стандарти си е направо голям – размерите му в километри са около 150 на 50. Населението е към 13 милиона души… но по неофициални данни те достигат 16 милиона. Отделно от това през деня населението се увеличава, защото в града всекидневно влизат и излизат по няколко милиона. Истанбул е разположен едновременно на два континента (дано няма нужда да разяснявам, че това са Европа и Азия). Посредата им е Босфора с няколко внушителни моста. Това е и основното в рекламите на туроператорите: „Истанбул – град на два континента“.

Нашите комшии малко се разминават с представата за тях, която се шири в България – мургави османски бандити. А всъщност те са много мили. Вярно, че повечето са далавераджии и се случва да те попрецакат с цените, но иначе са усмихнати, дружелюбни и по-гостоприемни от нас. Всъщност мит е, че българите сме гостоприемни – такива са само по селата и планините.

Вече беше светло и на влизане в града всички бяха будни. Кибика и големия-гологлав-чичко стояха прави между седалките, посредата на пътеката и говореха пълни безсмислици. Стояха и просто се чудеха какво да кажат, търсеха за какво да се закачат, за какво да се докачат. Обсъдиха всяко едно мигване на мухата в автобуса, каквато междувпрочем нямаше. Сеирджии големи.
По едно време спряхме на кръстовище до един автобус с китайци/японци. Нашите хора започнаха да ги гледат и да им махат така, сякаш виждат извънземни. След лека смутеност в началото, японо-китайците също започнаха да ни махат – от съжаление.
Тогава гръмогласно се обади големия-гологлав-чичко, който предвкусваше новата си грандиозна шега:
- Дааай им една шепа ориз!
Трудно мога да ти опиша как изглеждаше тази ситуация наживо, но е факт, че с Lirex два дни сме се смяли на това. И вероятно ще продължаваме, когато си го припомним.
От този момент решихме да наричаме големия-гологлав-чичко с прозвището „Ориза“, за по-лесно. Ориза и Кибика си пригласяха един на друг през цялото пътуване, обсъждаха всевъзможни глупости, кибичеха и сеируваха. Ориза ни мразеше, защото не се бяхме смяли на „шегата“ му. Кибика ни мразеше, защото трябваше да мрази някого и ние бяхме най-удобни; пък и в наше лице бе срещнал известни трудности, докато си опъне седалката назад.

Други важни типажи, които ни спътстваха бяха две българки, живеещи от години в Истанбул. Едната беше някаква важничеща кокона, която ни уреждаше хотела и разни други неща. Беше изрусена жена, минаваща средната възраст и отчаяно опитваща се да го скрие. Аз си я кръстих Перхидролената К.
Другата беше екскурзоводката ни, която разказваше исторически и географски факти, обясняваше всичко. Тя беше добра и лъчезарна жена, но не говореше гладък български и това подразни много хора. Гласът и, изкривен през „бордовия“ микрофон беше ужасен. А тя не млъкна в нито един момент от престоя ни в автобуса, това общо бяха часове наред. Над всяка седалка имаше включени високоговорители, усилени ужасно много и нейният глас ни бъркаше в здравето. Подозирам, че всички в автобуса ни заболя глава. Най-накрая Ориза, вече окопитен, и каза да намали малко звука на микрофона. Но тя не го чу и помисли, че ни е топло. Пусна климатика, той задуха студено и настинахме.
През целия път екскурзоводката не каза почти нищо интересно, но и да е казала – вече съм я бил игнорирал и е минало през ушите ми. Засипа ни с цифри, турски имена и термини, които нищо не ни говореха и които нямаше опасност да запомним.
Но най-неприятно от всичко бяха песните и. О, да, тя пя. Ориза и Кибика дори я подкокуросваха да пее – не защото им харесва, ами защото им се гледаше/слушаше сеир.

По пътя шофьорът беше пуснал някакво Истанбулско радио, въртящо така наречената „модерна музика“, денс-поп парчета. Правеше впечатление, че музиката им е по-нова, отколкото по българските радиа, пък и я повтарят по-малко. Metro FM, в чийто сайт видях, че там работи и българин.
Но модерната музика не е единственият звук на Истанбул. През няколко часа, ако не се лъжа общо четири пъти дневно от огромните джамии започват да се чуват молитви. Припяванията, идващи от монтираните високоговорители огласяват целия град. За чужденец те не са приятни и са интересни само първия път.

Бяхме тръгнали с прекалено големи надежди и емоции към Истанбул. Всичко беше прекалено хубаво, за да е истина… и не беше истина. Пристигнахме в ранните съботни часове. Посрещнаха ни дъжд и мрачно небе. Слаба мъгла разваляше далечните гледки. Пикирахме около центъра на града и зачакахме – но нито дъжда спря, нито ни освободиха хотела по-рано.

А колкото до самия хотел… прецакаха ни. Българите ни прецакаха, но съм сигурен, че турците са им съдействали. Трябваше да бъдем в хотел „Аксарай“. Хубаво го виж на снимките и кажи дали не те изпълва. Със снимките си останахме обаче. Явно организаторите направиха някаква далавера, защото ни заведоха в друг хотел – „Кецик“, малък, мизерен и очукан. Бих ти го показал и него… но се оказа, че google не го намира. И нищо чудно.

В Истанбул хотелите и звездите им са прекалено разтегливо понятие. Има хотели с еднакъв брой звезди, които се различават фрапантно. Специално нашият хотел имаше всички „джаджи“, нужни му да добие статут на тризвезден, но навсякъде беше старо, очукано и… не особено приятно.
С климатиците изобщо нямахме късмет – духаше студено, колкото и да връткахме копчето за топлото. Същият този климатик изстудяваше повече, отколкото фризера. Кабелната излъчваше глупави канали с глупаво качество, добре, че не бяхме дошли да гледаме телевизия. Така банята се превърна в любимото ни място – ваната и неограничената гореща вода.
За съжаление чешмяната вода не става за пиене – била вредна, което бях готов да преглътна (буквално), стига да не беше и гадна на вкус. Добре, че Lirex превдивливо носеше половината варненски водоем – бутилка от 7 литра.

Сигурно всички сме чували митовете за „Европа“ и автомобилния транспорт там – колко цивилизовано е всичко, колко внимателно карат, как те изчакват да пресечеш; без клаксони, крясъци, псувни и напрежение. И на фона на това е невъзможно да си представим движение по улиците, което е по-ненормално от нашето.
Е, добре дошли в Истанбул! Тъкмо слезли от автобуса, още неразтъпкали се, и на първия завой щяха да ни блъснат. Две таксита, правещи едновременно и успоредно десен завой минаха на сантиметри зад и пред нас, докато пресичахме пешеходната пътека на зелено. Тези хора са ненормални. Цялото ни пребиваване в Истанбул бе съпътствано с постоянен стрес при пресичане, голяма част от което беше на пробег. Почти всички светофари си имат таймер, като тенденцията обикновено е 40 секунди червено и 15 секунди зелено. Карат като луди, не се съобразяват с нищо, абсурд е да спрат и да те изчакат да пресечеш, което дори в България се случва (веднъж на десет пъти). И надуват клаксоните за щяло и нещяло. Постоянно свирят – явно им е навик и никак не се стесняват да го правят.
Това, на фона на сравнително тесните им и наклонени улици, без далечен изглед, с паркирани от двете страни автомобили и подаващи се отвсякъде магазинчета е… опасно. И въпреки това съм сигурен, че имат по-малко катастрофи от нас.

Веднага се забелязва, че повечето от автомобилите им са сив металик. Срещат се доста добри машини. Много са разпространени марки като Фиат, Peugeot (много обичам да го пиша на английски) и още няколко, които имат заводи в Истанбул и се произвеждат там.

Бяхме нехайно подлъгани да отидем в Истанбул с Евро. Това се оказа грешка и едно от първите неща, които направихме бе да намерим чейндж-бюро, за да си сменим парите в турски лири. 1 турска лира е около 1,2 български лева, а по грубите сметки на уличните търгаши – 3 лири са 4 лева.
В Истанбул се ходи с Турски лири и това е! Приемат други валути, но тогава винаги закръглят и то към по-високото. А ако обменяш парите си в Истанбул несъмнено ще се вътриш заради курса.

Направихме няколкочасова панорамна обиколка с автобуса. Навън все още валеше и макар до едно време да имахме някакви надежди, то целия ден не спря да вали.
Европейската част на Истанбул е по-оживената. Там се намират почти всички исторически и културни забележителности. Сравнително запазена старовремска архитектура.
Азиатската част е далеч по-индустриална. Широки пътища, големи жилищни райони, къщи, блокове и небостъргачи. Като изглед – нищо особено. Установихме, че много си падат по големи „стъклени“ сгради, целите отразяващи.

Обикаляйки азиатската част със задружните усилия на екскурзоводката и шофьора успяхме да се загубим. Най-накрая, мисля, че от третия път успяхме да стигнем до най-високото място, откъдето се вижда целия град – местността Чамлъджа. Там беше нещо като парк и на слизане екскурзоводката съобщи, че имаме на разположение половин-един час.
Както местенцето, така и панорамата бяха много хубави, но дъждът и лошото време ни попречиха да им се насладим пълноценно (бе каква ти наслада, да ги снимаме… не, шегувам се). Двадесет минути по-късно – преди уреченото време дори, подгизнали се запътихме обратно към автобуса. Още с наближаването му от прозорците ни посрещнаха навъсени лица. Перхидролената К. ни чакаше на вратата на автобуса с укорителен поглед. В момента, в който изкачвахме стълбичката всички се тюхкаха и ни мърмореха.
- Къде бяхте?!
- Какво стана?!
- Колко време ще ви чакаме вас?!
- Само вас чакаме!
- Оооо…
- Ееее…
- Аааамаха!
(…)
- Тръгваме ли?
- Не, нали тръгнаха да ги търсят…
Дори тръгнали да ни търсят… сякаш сме се загубили, сякаш ни е нямало кой-знае колко време, сякаш сме закъснели. Вече всички ни мразеха. Тези хора не бяха успели да си намерят никакво занимание (явно е нямало кафенце и безмитни магазини) и веднага се бяха прибрали в автобуса. Поизнервени от дългия път, от лошото време, а и криви по душа – на тях им трябваше изкупителна жертва. Това бяхме ние.
- Повече няма да ви изпускам от поглед! – закани се Перхидролената К.

В края на панорамната обиколка, на връщане към хотела претърпяхме абсурдна злополука. По средата на един подлез, през който минаваше автобуса се чу трясък откъм тавана. Веднага спряхме. Помислих, че някакви отломки са паднали от подлеза върху автобуса. Оказа се друго – подлезът е бил прекалено нисък и сме се ударили в тавана му. Климатикът се счупи и това беше краят на студения въздух.
Докато шофьорът се опомни и изкара автобуса на заден и двете платна се бяха задръстили от нетърпеливи колони с коли. И всички натискаха клаксоните, типично по тяхному. Автобусът беше с български номер и мисля, че в този момент и турците ни намразиха.

От този момент нататък шофьорът ни се притесняваше да кара навсякъде, защото явно не беше много редовен. И ако на митницата минава номера със случайно забравените пари в паспорта, то в самия град е по-трудно.

Сред няколкото културно-историческо-туристически обекта, които трябваше да посетим бяха и Принцовите острови. Аз четох за тях и ми се сториха голямо попадение. Пиша това, за да съобщя, че Принцовите острови ни се разминаха. Българите бяха виновни.

Холандия е държавата на лалетата и холандските спортни отбори биват наричани „лалетата“. Но ако човек, който не знае това обиколи Истанбул, то накрая несъмнено ще отсече – това е градът на лалетата! В миналото това цвете е имало някаква особена стойност за това място. И така стигаме до миналата година, когато със специална заповед на премиера са били засадени 3 милиона лалета с най-различни цветове и от най-различни сортове. Резултатът – навсякъде е пълно с лалета, има ги във всяка градинка. А градинки има много – целият град е в зеленина и тревни площи, включително пътните платна са разделени посредата от това. Трева, храсти, дървета в интересни форми – предимно палми, много, много лалета. И всичко това е поддържано, а зеленото е ярко и контрастно, свежо.

Истанбул е пъстър град. Тръгваш по улиците и виждаш всевъзможни цветове – в природата, къщите, прозорците, магазините, хората. Може да нямат особен стил, но имат богата окраска, без да са чак кичозни.

По едно време кривнахме в едни странични улички, буквално на метри от главните. Там попаднахме в един различен свят – сградите бяха порутени, изоставени, обгорели. Нещо като краен квартал, само дето беше досами разкоша. Снимахме две деца, докато си играят, едното избяга. Снимахме млада туркиня, която стоеше на прозореца разбулена; тя ни видя и се скри. Снимахме как едно момче носи хляб и една жена го издърпва с въже и кошница до втория етаж. Тя с усмивка ни викаше нещо, от което не разбрахме и дума.

От улицата купихме 10 килограма банани и 2 килограма ягоди. Едни от малкото неща, които са по-евтини от в България. Иначе общо-взето всичко е скъпо. На повечето стоки цените липсват и продавачът сам преценява каква сума да ти каже. Във всички случаи е доста надута. Някъде са на принципа „ако мине“, но в Турция са на принципа „ще мине“. И минава.
Ягодите бяха необикновено големи и сладки.
Тръгнахме да търсим захар, защото смятахме това да е най-хубавото преяждане с ягоди в живота ни. Lirex предприе тактиката първо да ги пита дали говорят български, а после – английски („български? english?“). Естествено български не говореха, но се оказа, че масово не говорят и английски. Така обиколихме няколко магазинчета, където не намерихме „sugar“ или пък имаше, но само на бучки. Турците използват захар на бучки. Най-накрая попаднахме на продавач, който по негови думи знаеше „a little“ английски. Намерихме захар и се сетихме, че на турски беше „шекер“. Малко ни беше срам, но щом сега го споделям – значи поне на мен ми е минало.

В Истанбул всички пият чайче. Разхождат се по улицата със сребристи подноси, висящи на „халки“, а на самите подноси – малки чашки с чай. Интересното е, че и подносите, и чашките, че и чайчето са еднакви.
Този чай беше здраво заседнал в тяхното ежедневие – пиеха го в обедните почивки, пиеха го в свободното си време, пиеха го на работа и си го носеха по пътя към работа. Любопитството ни загложди и решихме да го опитаме. Намерихме едно от многото места, където се продаваше. Е, на вкус беше блудкаво и безвкусно, но пък сигурно полезно, знам ли. „Поуката“ от всичко това е, че си забравихме захарта на масичката с чая.

На доста места продаваха дюнери и реших да си взема. От първа ръка, така да се каже. Все пак ли дюнерите произлизат от арабския свят, та си казах, че сигурно ще са по-специални от българските. Бях много изненадан, когато поех в ръцете си нещо, което изобщо не приличаше на дюнер. Техният дюнер е като българският хамбургер или хот-дог – съвсем обикновено, срязано посредата хлебче, в което ти слагат домат, краставица, зеле, кетчуп, майонеза и разбира се месо. Не е нито с вкуса, нито с формата на дюнерите, които се продават тук. Но беше вкусно.
Към дюнера получих и айрян. Отворих го чак като се прибрахме в хотела, и то много плахо. Като че ли беше подобен на нашия, но с някакъв странен привкус и много солен. Пих две глътки и ми се догади.

Трябва да споменем и за прочутите им баклави. Ами на първо време – те са ужасно много, както фабрични, така и ръчно приготвяни по разни сладкарници. Но не са толкова специални колкото се говори. Поне от личния ми опит с няколко изядени баклави мога да твърдя, че не бяха нищо особено. Домашните български са по-хубави и не го казвам, защото съм българин – напротив, това, че съм българин е жалко стечение на обстоятелствата; можеше например да съм виетнамец и да избивам американци, моята мечта, ех… но отплеснах се.
Предвид огромното разнообразие от баклави и локуми – със сигурност има и много вкусни. Номера да е попаднеш на тях.

По улицата масово продават и ядат шам фъстък. Нямат си семки, но имат фъстъци. В джобчето им дрънкат фъстъци и бонбонки…

Друг така характерен белег за улиците им носи силно патриотични чувства – навсякъде се веят турските знамена. На обществени места, по магазини, дюкяни, прозорци… техният флаг се среща навсякъде. Дори има картички, лепенки и сувенири само със знамето им.

На доста места имаше табла и билбордове с надпис „1 = 4„. Така и не разбрахме какво означава това, може би е просто екстравагантна реклама.

Тъй като в България е пълно с отявлени расисти, дискриминатори и все предубедени хорица, трябва да вметна: турците в Турция не са като турците в България. Повечето са мургави, но не и нечистоплътни. Костюмари има много. Сред младите има много контета. Доста от тях имат неприятния навик да се зализват.
Сред жените мургавите са по-малко, а при страшните мацки, които видяхме, винаги стоеше въпросът дали не са чужденки. Туркините са симпатични, поне доколкото успяхме да видим лицата им. Мит е, че по улиците ходят само мъже. Наистина жените навън са по-малко, но има и райони, където не се забелязва разлика. Все още голяма част от жените носят забрадки, но малко са напълно забулените. През тези дни видяхме само няколко, които бяха опаковани като нинджи и се виждаха само очите им. Личи си колко осъвременен град е Истанбул, защото много жени ходят облечени… нормално. Сигурно като настанат горещините и ще са съблечени нормално.

Няма как да не направи впечатление, че абсолютно липсва масовото затлъстяване, което е така типично у нас, че и в други европейски държави.

Истанбул или поне европейската му част не създават впечатление за град, в който се живее. Сякаш всички там са или туристи, или търговци. Сред туристите като че ли преобладават руснаците. Присъстват и „обичайните заподозряни“ – японци/китайци, германци, англичани, италианци.
Преди първото ми ходене в Истанбул, както и преди второто всички ми казваха, че „там половината говорят български“ и „пълно е с българи“. Не знам на какви стари спомени лежат такива твърдения, но са пълни глупости. Май дори най-заклетите продавачи по битаците не говорят български. През двата дни цялостно обикаляне на града само на два пъти попаднахме на българи. Едните вървяха зад нас и си говореха за наемане на коли. Другите бяха групичка тинейджъри, момичето от които ни спря дъха.

При посещение в една аптека, докато търсихме някой англоговорящ попаднахме на самия собственик, вероятно фармацевт. Той говореше английски, но когато разбра, че сме от България каза единствените думи, които знаеше на нашия език:
- Аз, не, говоря, български.
После обясни, че преди години е бил в Пловдив и София.

В Истанбул е чисто и спретнато, макар че на няколко пъти попаднахме на хора, които хвърляха опаковка/фас на земята. Няма много кошчета за отпадъци. Към свечеряване доста хора и магазини (не самите магазини, разбира се) си изхвърляха кашоните и торбите на улицата. Тогава гледка ставаше ужасна и за малко да ти се развалят добрите впечатления. Но на сутринта тези неща ги нямаше, някой ги почистваше, улиците и тротоарите блесваха като нови. Турците изглеждат безхаберни и недисциплинирани, с нашенски манталитет, понякога „разпасани“. Логично е тогава да си зададем въпроса как успяват и защо са толкова по-напред от нас? Просто е – те работят. Работят денем – на улицата всеки тича по някаква задача, с торби и материали в ръка, правейки нещо. Работят нощем – трафикът е все така оживен и магазините започват да затварят едва към 23-24 часа. Работят дори в неделя, макар официално да е единственият почивен ден през седмицата. Част от градският им транспорт е денонощен – нещо, което лично на мен много ми липсва тук.

Турците са любезни, понякога прекалено любезни, чак неудобно да ти стане. В началото си мислехме, че са любезни към парите, но грешахме. Не мога да ти опиша с какъв ентусиазъм един човек тръгна да ни показва пътя към хотела, и то без да сме го молили за помощ.

Друг случай – влязохме в едно фото и безкористно ни направиха услуга. Не говореха английски, но с жестове се разбрахме. Питаха ни дали сме руснаци и когато им казахме, че сме българи искрено се зарадваха и възкликнаха „комшу!“.

На араби обаче не може да се вярва. Все толкова любезен и усмихнат, един продавач на царевица ме вътри с около 5 евро без да му мигне окото. И без въобще да се усетя в близките няколко часа.
Между другото царевицата им струва близо 2 лева и изглежда, та дори и мирише много по-добре, отколкото докарва на вкус.

С Lirex размишлявахме, че българите никъде не ни долюбват особено. С турците може да сме „комшу“, с руснаците „братушки“, обаче… не мисля, че зад това се крият кой-знае какви чувства.

Разходката с корабче по Босфора е много ветровита. Вятърът може да убие повечето ти положителни емоции, така че е препоръчително да си намериш място на завет. Маршрутът по вода минава под няколкото големи моста, свързващи двата континента. Първо плаваме покрай европейската, а после и покрай азиатската част на брега. Гледката отново е хубава, сградите и архитектурата по самия бряг – също.

Турция не е ориента, нито е типична ориенталска държава. Истанбул като град още по-малко. Самият град не е показателен за държавата предвид това, че коренно се различава от всички останали. Животът там е осъвременен и модернизиран, все повече клонящ към западен. Турците са посредата на източната вяра и западният модернизъм. Като в сравнение с нас са хем по-вярващи, хем по-развити технологично.

Не знам какъв е прирастът на населението, обаче по улиците няма много възрастни хора. Нито пък просяци.

„Последният сарай“ – дворецът Долмабахчъ – е пълен, та ще се пръсне от съкровища. От цялата архитектура на града се разбира, че едно време тук са властвали знатни султани, които много са обичали златото, обичали са да си строят дворци и джамии и да умуват кое колко минарета да има.

Ако софиянци се гордеят с техния университет – нека погледнат Истанбулския университет. Иначе има и други, частни.

Синята джамия заема основно място в града и туристическите обиколки. Противно на всеобщото схващане не тя е най-голямата в Истанбул, а Сюлеймановата.
Между Синята джамия и църквата „Света София“ има приказна градинка с фонтани, храсти, дървета и лалета (разбира се). Двете сгради са огромни и величествени, спорно е коя е по-хубава, но е факт, че джамията е построена с надеждата да засенчи църквата.

Българската църква „Свети Стефан“, известна още като „Желязната църква“ се води единствената в света, конструирана изцяло от желязо. Строителството и започва през 1892, главен архитект е арменец, живущ във Франция, а материалите са доставени от Австрия.
Днес „Свети Стефан“ е в… да кажем в процес на реставрация. Замръзнал процес доколкото видях. Около църквата е разкопано, купища пръст и материали из градината. Грозна гледка.

Имам спомен, че бяхме и в някаква друга църква. Не помня коя, тъй като съм много далеч от религията и така смятам да си остана, пък и църквите ме отблъскват. Та аз бях отвън и гледах как хората от групата ни пушат цигари в градинката на църквата, на няколко метра от вратата. Фасовете – на земята. Изобщо това беше навик на „наш’те“ – като пътуваме за някъде и спрем, те задружно слизаха от автобуса, изпушваха промишлено количество цигари, оставяха няколко пласта пепел и огарки след себе си и хоп, обратно в автобуса. Така до следващото място, на което ще оставят следи, мръсни следи.

Бешикташ май не е най-известния футболен отбор на града, но техният стадион е най-големия. Беше отворен, но на входа случайно попаднахме на някакъв чистач, който с жестове ни изгони. Трябваше да се задоволим със снимките отвън, както и с посещението на клубния магазин, където продаваха дрехи и сувенири с емблемата на отбора.

В двореца Топкапъ не влязохме, пък аз така или иначе бях ходил. Входът на този огромен и забележителен обект беше завишен неколкократно в сравнение с отпреди четири години.
Разходихме се покрай огромните стени, които го заграждаха и бяха дълги няколко километра. Разположени бяха доста топове, което имало някаква връзка с името на двореца – Топкапъ. На места имаше разни подобия на гвардейци, но май си бяха обикновена охрана, която си придава вид. Така например един от тях наду свирката, когато приближихме някаква врата, която не трябвало да се приближава. Мисля, че просто му беше скучно или пък искаше да си го върне за това, че Lirex го снима със zoom. Друг „гвардеец“ пък наду свирката и ми махна гневно с ръка, когато видя, че го снимам… макар да бях на петдесетина метра. Бяха нарамили пушки и подозирам, че оптиката им беше по-голяма от нашата.

Продължихме по леко стръмната главна улица, подминавайки Топкапъ. Движението беше оживено, разхождаха се много хора. В тази част на града, по спирките и тротоарите се срещаха много жени, повечето от тях млади и много малка част от тях със забрадки. Образът на съвременния турчин по нищо не се различава от нас и представата ни за европеец, която всъщност е изкривена, но това е друг въпрос.

Достигнахме до един площад, изпълнен с гълъби. Бяха толкова много, че от тях се чуваше специфичен звук – сигурно някакъв нормален биологичен процес, дишане или кълвене, не знам. Гълъбите се разхождаха из площада и изобщо не се плашеха от хора. При тях стоеше възрастен мъж, седнал на столче, а в краката му имаше торби със зърна. Този човек печелеше от гълъбите – хората идваха и си купуваха една шепа зърна, която разпръскваха във въздуха и гълъбите веднага се събираха вкупом около него. Вероятно този бизнес и тези гълъби са от години там, защото вече имаха изградени навици – още преди да им се хвърли нещо, само когато човек доближи стареца те вече хвръкваха и се насъбираха около тях.
Стояхме при тези гълъби петнадесетина минути, снимахме и се наслаждавахме. До нас имаше още един фотограф, който очевидно се беше заел професионално с гълъбите. После на негово място дойде многочленно семейство. Все разчувстващи гледки.

Паметта на цифровия апарат беше запълнена. Бързо намерихме зала и с жестове обяснихме, че искаме да си свалим снимките на диск. И тук не говореха английски, а Windows-а им беше на турски език. New Folder на турски е „Yeni Klasor“. Взеха ни 1 лира за свалянето, записването и диска, което е едно от странно евтините неща в града.

Вечерта се разходихме из нощен Истанбул. Целият град свети – големите културни обекти, мостовете, та дори и самите улици. На свечеряване Синята джамия почва да червенее. Минахме през някакъв голям и красив парк, който имаше порти и охрана от двете страни. Хвана ни параноята да не би да ни затворят, докато сме вътре. Беше доста спокойно място.
После преминахме и през рибния пазар, който ни беше направил впечатление денем, от автобуса. Там имаше и друг пазар – постлани черги по земята, където се продаваха всякакви джунджурии.

Много искахме да посетим зоологическата градина на този голям и надминаващ цяла България по население град. Не я намерихме на картата, нито човекът от рецепцията я намери, нито екскурзоводката беше чувала за зоологическа градина. Впоследствие разбрахме, че най-близката е на 35 километра от града и представлява ботаническа градина с малко птици.
Какъв пропуск!

  
ПОНЕДЕЛНИК, ДЕН ЧЕТВЪРТИ…

Денят на заминаването, започнал с ранно ставане, тягостна обстановка и приготвяне на багаж. Леглата не си ги оправихме. На хотела оставихме малко от тоновете банани и ягоди.

Към обяд се запътихме към големия и известен пазар. Къпалъчарши като че ли е далечен роднина на всеки български битак, където продават цигани и е ужасно. Само че в Къпалъчарши не е ужасно и не продават цигани. Въпреки това има някаква прилика.
Това се води най-големия пазар в света главно заради броя магазини/сергии, които има под един покрив – около 4000.
Бяха ми казали, че турците имат обичай да се пазарят и дори се обиждат, ако купиш нещо, без да се пазариш. Това твърдение бих определил като Вселенска глупост. Някога може и да е било така – през по-миналия век, например. Сега пазаренето сякаш не е нищо повече от досаден навик, продиктуван от туристите, които идват с нагласата за пазарене и желанието да свалят цената. Не мисля, че на турците самото пазарене им е в кръвта. По-скоро в кръвта им е да вземат колкото се може повече пари, а „пазаренето“ е единствено способ за това. И дори не е истинско пазарене, защото всичко е предначертано – в началото ти казват абсурдно висока цена, на свой ред ти казваш абсурдно ниска; накрая се стига някъде по средата, но повече откъм неговата, високата цена. Търговците в Къпалъчарши явно са се разглезили, защото докато през 2002-ра можех да свалям цената 3-4 пъти, то сега не смъкват дори на половината. Сигурно знаят, че след теб ще дойде някой невеж немски турист, който така или иначе ще купи стоката им. Дори на по-висока цена.
Къпалъчарши е огромен и пъстър, напълно в тон с Истанбул. Таванът е висок и куполовиден, с разни шарки по него. Разнообразието на стоки е спорно голямо – като тип нещата не са много, но пък са в много разновидности. Набляга се предимно на украшенията (злато, сребро и по-нискокачествени накити), дрехите (включително черги и платове) и дребните сувенири, които преминават през цялата гама на дървото, кристала и метала.

Върнахме се до хотела, където автобуса ни чакаше. След малко почти всички се събраха, но няколко човека закъсняваха. Всъщност по време на цялото ни пребиваване там винаги няколко човека закъсняваха, но никой не тръгваше да ги търси, нито пък ги смъмряха, както се случи с нас. Веднъж водачката на групата закъсняваше (тя не стоеше с групата, просто нямаше как, тъй като всички се пръскаха по различни кафенца) и един от хората не издържа:
- Еее, то бива, бива! Аз разбирам да бяха закъснели… кххмм – прокашля се той и сигурно е погледнал към нас – ама не и тя.
Явно на хората им беше много скучно и нямаха какво да правят, защото автобусът потегли малко след пладне, 5 часа преди предвиденото. Жалко за хората, които не знаят как да се разнообразят и как да си прекарат добре.

Този път пътувахме по светло и в моментите, когато бях буден можех да се насладя на гледката. Очевидно е, че малките турски градчета и селца не са като града, от който си заминавахме. Истанбул е осъвременен, европеизиран и комерсиализиран. Целогодишно пълен с туристи от една страна и от друга с търговци, които се нагаждат към тях. Такъв град няма как да съхрани кой-знае какви ислямски и ориенталски черти.

В автобуса пуснаха филма Lord of War, който не долюбвам и за който дори бях писал някъде. Тогава окончателно заспах.

На Турската граница отново слизахме и се редяхме на опашки. Пред мен спряха някакво момиче, доста тъмна туркиня, забулена, чиято възраст беше трудно да определя, но сигурно в границата 13-18 години. Взеха и паспорта и посочиха да изчака отстрани. Тя правеше гримаси, но бяха заучени и избързани, явно предугаждаше какво ще се случи. Тогава се появи възрастен мъж, който и каза нещо и тя извади пари от чорапите си, където ги беше скрила. Не видях дали той даде парите на митничарите, но такъв сценарий ми се въртеше в главата. После мъжът и посочи да се отдалечи и да чака.
След като ми подпечатаха паспорта, аз тръгнах към изхода и я погледнах в очите. Тя моментално се извърна и премести десетина метра встрани.

Отново всички си накупиха безмитни цигари и алкохол. Имаше хора с по два или три стека цигари, но понеже нямаха право на повече от един – трябваше да ги „препишат“ на някои от тези, които нямаха. Така например Lirex премина границата с един стек цигари, но само дотам.

На Българската граница пак си стояхме по седалките и пак митничар минаваше да събира паспортите. Докато подминаваше моята седалка за миг откритият му пистолет беше на сантиметри от лицето ми. Можех да го извадя.
Бяхме ужасно изнервени, когато решиха да ни проверяват багажа. Разбира се, отбиваха номера. Отвориха багажното отделение и му хвърлиха поглед от разстояние, сякаш очакваха да видят вътре отрязан купол на някоя джамия, или няколко от минаретата и. Така е то – хем ни бавят и тормозят, хем не си вършат работата.

Пътят в Турция е без дупки. Така беше до самата Турска граница. В момента, в който започна Българската граница започнаха и дупките. Това бяха няколко десетки метра разлика! Беше същият път, същото шосе… просто от едната страна нямаше дупки, а от другата беше пълно с такива.

Слънцето залязваше и по пътя се откриха много хубави гледки. Природата в България все още е доста по-дива и „необработена“.

Първоначално бе съобщено, че на бензиностанцията в Бургас ще направим едночасова почивка. Това за Ориза, Кибика и всички останали кибици беше идеално.
Когато спряхме на бензиностанцията, водачката обяви: „двадесет минути почивка“.
- Е нали беше един час? – плахо запротестира Ориза, който обичаше да се отваря само на младежи, но пред жени далеч не бе толкова смел.
- Ти какво, искаш да ме намразят ли? – отвърна му тя.

Малко след като тръгнахме от Бургас автобусът се повреди. Ориза, Кибика и всички останали кибици първи слязоха, за да се правят на техници. Чакахме друг автобус да дойде да ни вземе, но преди да пристигне шофьорът взе, че оправи нашия. Криво-ляво се прибрахме.

Обичаш ли обобщенията?
Истанбул е хубав, но не и приказен град. Успяхме да го оценим дори въпреки лошото време, отвратителната компания и останалите недотам приятни обстоятелства.
Има останки от ориенталската и ислямска атмосфера, но те постепенно изчезват под напора на глобализацията и комерсиализацията.