Не е важна победата, важно е участието.

Навярно трогателно. Но вярно?

Аз играя за удоволствие.

Да, повечето хора наистина играят за удоволствие. Проблемът произтича от това, че тяхното удоволствие е в победата.

А победата… тя е его. Начин да изпъкнеш. Да се изтъкнеш. Да потъпчеш другия. Да се чувстваш добре. Ей такива неща, може и в по-малка степен и с по-слаби думи, но такива.
Победата носи едно сладостно удовлетворение, макар и самият ти да не разбираш точните психологически и физически причини, долели до това усещане.
За някои победата е самоцел.

Съответно има една предстартова треска. Кой с кого ще играе, как ще се играе, ама че правилата, ама това, ама онова… сакън да не загуби.

А после има нерви. С течение на загубите един играч става раздразнителен, а постепенно и губи интерес към играта. Тези неща се наблюдават и забелязват лесно.
Накрая се стига до „няма да играя с теб“, „прекаца ми рейтинга“, „некадърник“. Съотборникът се оказва слабак, а противниците – тъпаци.
А тези, които се правят, че не им пука излизат с „на мен вече не ми се играе“, „омръзна ми“.

И на мен ми омръзна. Трудно е да се играе с хора, които се впрягат и които са взели себе си, играта и победата много насериозно.