Излязох точно в три сутринта. Преди около два часа. Бях се екипирал доста, почти планинско, макар че нямаше да се бавя. Навън е студено.

Отдалечих се от блоковете, от пътя, от лампите… отдалечих се от всички улични светлини. Не излязох напълно от светещата сфера, опасала града, но се спрях на едно хълмче.

На такова поотдалечено и тъмно място небето се вижда много по-ясно. Звездите са в пъти повече, отколкото ако си ги гледаш от вкъщи. Единственото, което „разводнява“ гледката е Луната. Тя осветяваше ненужно небето, звездите… и снимките ми.

Започнах с десетминутна експозиция, после свалих до към две… засега само експерименти.

През всичките тридесет минути, които прекарах на този хълм чувах кучешки лай. Чудил съм се понякога как не им омръзва да лаят, скимтят или вият – свидетел съм бил как го правят толкова дълго, сякаш никога няма да спрат, ако не ги прекъснеш.

Студът започна да попива и през ръкавиците ми.

Наоколо нямаше жива душа.

Имаше ужасно много звезди.

„Понякога като ги гледам и ме налягат едни тежки мисли, непосилни… много е депресиращо“ – по някаква случайност ми казаха вчера.

Видях падаща звезда. Много се изненадах. А и аз никога не виждам падащи звезди и не намирам пари на пътя, като ползата от първото не е доказана. Тази беше много ярка и остави дълга диря. Замислих се какво бих си пожелал – от раз ми хрумнаха дузина глупости. Накрая си пожелах да знам какво бих си пожелал следващия път, когато видя падаща звезда.

Едно куче се появи отнякъде и спря на десетина (със същия успех може да са и тридесетина – нямам представа) метра. Стоя неподвижно, ослушвайки и взирайки се. Слухтеше, звярът. Гледахме се около минута. Не че му виждах очите – всъщност виждах само едно тъмно петно – но няма какво друго да е правило.

След като привърших със снимането започнах да прибирам фотоапаратите, статива и другите джунджурии в раницата. По едно време просто се обърнах (от време на време ме гонят разни паранои. в такива случаи или ме е страх да се обърна, или се обръщам моментално). Обърнах се рязко и със замах, ‘дет се вика, вперил поглед нагоре. И точно там, където гледах, пред взора ми „падна“ още една звезда, още по-ярка и с по-ярка диря, която изчезна зад близките възвишения.
Страшничко си беше… и красиво.

После видях още две падащи звезди – ей така, без да съм ги търсил. Нищо не си пожелах.

На връщане, както и на отиване прекосих няколко главни шосета, но ни един автомобил не мина. Това са десетина минути вървене… и нищо. На пътя – само аз и празничната украса.
 

Enya – Paint the Sky with Stars