Archive for
...
но такъв поне съществуваше.
Омиротворителни сили изтъкнаха, че всичко е въпрос на лично мнение и всеки има право да има право. На това хората от съпротивата нямаше какво да отговорят и отминаха с наведени глави.
В други части на Евразия топ-блогъри милеят по оно време, златните години от миналия век, когато никой не им казваше, че са скучни.
Фън да стаа ;)
Към момента 2/3 от хората парадират и се правят, че са особено загрижени за медицинските ни сестри в Либия, а останалата 1/3 ги мрази неистово и иска да се завърнат в България не за друго, а за да бъдат удушени още на летището.
Сестрите ни, разбира се, сами по себе си не са виновни… че са писнали на тази 1/3. То обикновено така става – невинните страдат.
На наше място всяка държава, която плямпа толкова, колкото нашата, вече щеше да е обявила война на Либия.
Как да е. Ето няколко сценария, за да не кажеш после, че не съм предупредил. Но моля – спри да четеш нататък.
сценарий първи: война
Войната е един кардинален акт, който моментално прекратява празните приказки и дюдюкания. Дотук добре, ала следва студения душ – твърде голяма е вероятността Либия да ни размаже. Но поне ще умрем за свободата, ще умрем за родината, ще умрем за тоя, дето духа и за тия, дето не са сами… ще умрем геройски… какво по-яко, а?
След погрома държавата ни бива толкова оредяла и немощна, че не е способна да оказва никаква съпротива. Точно в този момент от запад нахлуват пламенни македонци, яхнали танковете, които им подарихме. Възползват се от изскочилата възможност. И се случва така, че Македония ни прави своя провинция. Въпреки патриотичната циганска съпротива.
Реакцията на нашия верен съюзник НАТО се забавя, понеже изчисленията на американците дали ще са на далаверa се проточват. Накрая все пак се намесват. Резултатът от това не е ясен, но пък статистиката започва: янките самозастрелват 200 от своите войници, както и 100 британци и 5 българи. За нашите се вдига повече шум, отколкото за евреите през втората световна.
сценарий втори: и мир
Българските медицински сестри може би ще искат просто да отидат при семействата си и всичко да свърши, но… никой няма да ги остави. Българите няма да ги оставят. Прекалено са ценни и могат да се използват още.
И така, най-сетне те криво-ляво се завръщат в България. Лично правителствения самолет ги снася на родна земя. Посреща ги тълпа от четиристотин хиляди души. Телевизиите предават директно. Всички журналисти, политици и сеирджии са там. Организирани са концерт, заря, бал, коктейл… вият сирени и ехтят салюти. Денят е обявен за национален празник и национален траур – последното за повече тежест. Държавните глави държат реч. За настоящите управници спасяването на сестрите ще бъде главен лозунг в бъдещи избори. Появява се и посланникът на Либия в България, който с треперещ глас и мазна усмивка обяснява, че винаги, ама винаги е вярвал в тяхната невинност. Дълбоко в себе си е бил убеден.
Всичко тепърва започва. Изгряват нови звезди.
На следващия ден Слави прави най-ексклузивното, драматично, дълбокомислено и гледано шоу в историята на телевизията. Слави Трифонов – народният будител, българската съвест, родолюбец и деец! Сбърчил вежди, той гледа сериозно, кима разбиращо… той разбира. Той съчувства. Де да можеше от собствените си милиони да дари на либийските деца, де да можеше сам той да влезе в затвора, по собствено желание, наместо медиците ни. Толкова е велик тоя човек, не е истина! *в този момент личността на Трифонов вече тотално е обсебила атмосферата, а гостите му са останали на заден план*
Правителството компенсира медиците и техните семейства с прилична сума пари. Това купува тяхното мълчание и осуетява плановете им заведат дело в съда в Страстбург – и срещу Либия, и срещу България. Роднините на загиналите при инцидента край Бяла леко завиждат – не стига, че медиците са живи и здрави, ами и семействата им получиха повече. Бойко Борисов също е подтиснат. Вече не е номер едно по раздаване на автографи, а шуменето около партията му заглъхва, понеже се говори, че сестрите създават нова фракция.
До седмица медиците са посетили всички телевизии и са дали десетки, ако не и стотици интервюта.
За няколко месеца обикалят всички телевизионни програми, игри, риалити шоута и ток-шоута. Цинично, но факт – печелят Вип Брадър и Сървайвър, понеже имат огромен тренинг с живота в изолация. Макар че е малко странно, понеже никога не са били сами, нали. Назя и Кризтияна се снимат в Плейбой. Останалите прявят няколко плахи стойки в Максим. Снимат се в реклами. Хай Клуб пуска плакати с тях. Еленко снима графитите по домовете им. 168 часа пуска на първа страница „колаж“, на който медиците ни позират зад решетки – колко оригинално!
Някои от медиците подхващат собствени телевизионни предавания. Други започват политическа изява и кариера. Трети пишат книга…
Много мило от страна на Таня – чак асоциалното в мен се размекна. Край, комерсиализирах се, предадох електората от бунтари и революционери. Последният бастион падна…
Въпреки личностното си раздвоение, вътрешен конфликт и разклатена идеология… все пак ще напиша пет неща, които будният читател няма как да знае за мен.
Така, щото ми просветна, че в основата на отричането и най-вече на публичното обявяване против тази масова инициатива стои… снобарията. Мислиш си, че си над тези неща, иска ти се да е така. Да си различен, да изпъкнеш? Всички правят едно и също и става малко глупаво, вярно, но тогава значи трябва да си против? Публично и на висок глас при това. Високомерността и снобарията бяха присъщи и на мен в моментите, когато отричах тази инициатива.
Pan’s Labyrinth
(„Лабиринтът на сатира“)
На места избират стресиращата версия на афиша и човек може да заподозре, че става въпрос за „ужаси“. Напразно. Всъщност историята е доста приятна и увлекателна. Паралелно обаче върви и страховитата част от сюжета. От една страна приказката и от друга бруталните и битови сцени във време (и място) на война.
Като че ли ми се искаше повече фентъзи, но за доброто на филма то не преобладава. Pan’s Labyrinth е смислен, разчувстващ и дори тъжен.
Продукцията е испанска (предимно). Гледах я с оригиналното испанско звучене. На този език филмът звучи доста… зловещо. Без да разбирам и думичка. Иначе, предвид произхода си този филм е обречен на заучени фрази като „испанска боза“ от тези, които не го харесват. Убедих се вече.
Гледах и не знаех какво ще се случи. Докрай очаквах действието да се пренесе изцяло в един от двата паралела. Така и си останах с чуденето: кое беше реално и кое – измислено? Имам преположение, защото филмът не даде отговор и остави въпроса отворен за зрителя. И май така беше най-добре.
Well, (както казват американските ми приятели, когато предстои да изрекат нещо дълбокомислено във форумите на онлайн-играта)
31-ви декември, привечер. Аз в тролея. Мисля си за хората, които работят в новогодишната нощ (особено тези, които го правят доброволно), причините да го правят и допълнителния надник, който изкарват.
Шофьорът определено беше празнично настроен. Твърдо решен да подгрее обстановката, да внесе празничното настроение и в рейса. Поне аз така си обяснявам случилото се. Много шофьори пускат чалга, но този я пусна бая силно. Наду. Почувствах се в селската кръчмо-барче-сладкарница, където никога не съм бил. Сякаш вече не се тресяхме от дупките, а от звука и басовете. Аз бях със слушалки, впоследствие усилил до дупка плейъра. И честно казано това изобщо не ме спасяваше. Чудех се как останалите пътници възприемат случилото се, било то и чалгарите.
На няколко пъти кондукторката притичваше „на пожар“ до шофьора. Не разбрах защо – дали му правеше забележка за усиления звук или си поръчваше да смени песента? Можех само да гадая.
На гарата някакъв влак вдигна такава пара, та си помислих, че е избухнал някакъв пожар или са запалили бунището „по новогодишно“ (така, както палят казаните с боклук). Двайсетина минути целият влак димеше и вдигаше невъобразим шум, някакво бръмчащо боботене. Сякаш изпускаше парата, буквално.
На спирката си беше все същото. Автобусът се задаваше в далечината, а хората наскачваха и затърсваха по-предни позиции. Понякога автобусът биваше принуден да спре посредата на пътя, понеже хората са налазили по платното. И се блъскат – да влязат първи, да заемат празните седалки. Шофьорът, притиснат отпред от спряло такси и отстрани от хорски наплив най-накрая спира и отваря вратите. Иска му се да потегли по-скоро, че и движението отзад напира… но не би. Едните не могат да слязат от автобуса, защото другите се бутат да влязат. Не, това не са гаменчетата, които срещаме постоянно и за които ще кажа и след малко. Това са баби и дядовци, лелки и чичковци… всички. Наконтени моми с огромно тийнейджърско самочувствие и нагон сриват целия си имидж, когато проявяват интерес към толкова обикновени неща – като да изблъскаш човека и да седнеш под носа му.
Дори не става дума за безплатни автобуси до Румъния.
Както си му подобава, автобусът беше Чавдарче. От оно време. Друса и подскача по пътя, стъклата му се удрят в рамките и тракат, железата пищят с метален глас. Дандания. При отваряне вратите така се блъскат, като че ще се счупят. Двигателят допълва какафонията, реве и бръмчи като няколко ливадни косачки. Седалките пък са по-меки и по-запазени от на всички нови автобуси, които правят сега.
Шофьорът спира на една спирка. Кондукторката измънква нещо полу-обяснително, полу-оправдателно; не я разбрах изобщо. Шофьорът слиза през вратата на пътниците и хвърля мимолетна усмивка към тях. След малко се връща с лъскава обвивка, от която лъха неподражаем мирис: пиле на грил. Оставя пилето до себе си, върху издутината на двигателя и сяда зад волана. Някой се пошегува нещо, той отговори „Нали!“. И потегли…хме.
Бомбички. Гърмежи. Постоянно. Цяла нощ. По едно време се заслушах и стигнах до извода, че не минават и десетина секунди, без някъде в далечината да не се чуе нещо.
Не разбирам удоволствието, което доставя някакъв „прааас“ шум. Сигурно има нещо общо с избиване на агресия при самото палене, мятане и гърмене (май това са ключовите думи). Не знам, социо-психо-философите по телевизията ще кажат.
Вървим, то тъмно. Още е едва към 22 часа. Новата година предстои, „влизаме в Европа“, лъскавите празненства очакват своите посетители. Всичко е много елитно, м? Минаваме покрай едно училище, а до него две хлапетии. Двама сополанковци – големият сополанко и малкият сополанко. Единият подстрекава, другият се доказва. Малкият мяташе камъни по училището. Тъкмо доближихме и едно стъкло се строши. Малкият сополанко изпадна в горд екстаз – явно преди това се е дънил няколко пъти, но най-накрая сполучи. Счупи го! „Еее, най-накрая!“. Подминаха ни с донякъде горди, донякъде любопитни погледи.
На центъра и на площадa, който е видял повече от всички нас. Всичко е голямо, пъстро, осветено и украсено. Още тържественост и натягане, празнична атмосфера. А под нея, на площада, хората са се нагъчкали и продължават да се блъскат.
Преди зарята – бомбички тук-там из тълпата.
След зарята – глъч. Разни сополанковци и други неориентирани субекти започнаха да отварят бутилки с шампанско и с цялата си наглост да пръскат и разливат по който им падне. Нищо лично, мен струята не ме достигна.
После на сцената излиза звездата на вечерта, тежката артилерия, динозавърът – Лили Иванова. И тук може би щях да похваля Лили, какъв глас има въпреки всичко… обаче тя пя на плейбек. Каква ирония. А днес четох едно нейно интервю отпреди двайсетина години, където казва, че никога не е и не би пяла на плейбек, че и е обидно и ала-бала, тя не била такава.
Или пияните се бяха покрили, или се натряскаха за броени минути. Защото земята се осея със счупени и търкалящи се бутилки, а лицата започнаха да изглеждат все по-изкривени и неадекватни…
По улиците на центъра чат-пат се шматкаха младежи и хвърляха наоколо бомбички, ей така, докато си вървяха. Ама с какво безгрижие си ги мятаха! Пиратки прелетяваха и някъде отгоре, откъм блоковете и кооперациите. Няма какво да се заблуждаваме – целеха хората с пиратки.
Прибираме се. Една кофа за боклук е запалена и гори ожесточено. Около нея има приказен фон, прекрасен натюрморт – стъкла, ступени бутилки, пластмасови такива, стопени и почернели и с дупчици от бомбичките. И една бяла тоалетна чиния, раздробена на десетки части, размятани по пътя.
Разминаваме се с младежи. Едните говореха на „да еб@“, другите на „л@йно“. От най-свястната групичка се чу родната реч (омайна, сладка) „ми ся кфо стаа“.
Едни се изсекнаха на пътя с ръка, отмерено и заучено движение. Изтръпнах. Почти всички плюеха, пардон, храчеха наляво-надясно. Безцеремонно и ефелъшко „(храа) пу!“.
Това изобщо не са единични случаи.
Мирисът на барут и разтопена пластмаса изчезна, но гърмежите се чуват и до ден днешен. Явно на някои са им останали запаси от пиратки. Може би са били прекалено насвяткани, за да ги изхабят в навечерието.
Просто излизаш от вкъщи и го виждаш. Няма оптимизъм, няма песимизъм. Те са просто там и се случват. Не можеш да ги отречеш.
