Човешкото общуване достига нови висоти.
Хора се срещат навън и разминават на улицата. Приятели и познати се поздравяват – нормално. Но вместо да си кажат „здравей – здрасти“, да се подминат и всичко да свърши… те ненужно усложняват положението.
- Ко стаа?
Тази реплика ме втрещява. Оставя ме безмълвен, както се случва при силен шок или недостиг на въздух. Понякога е само машинално изречена, но друг път човекът ме гледа в очите и наистина очаква да му кажа нещо. А аз нямам какво, нямам отговори за такива въпроси.
- Ооо, ко стаа?
- Ем ко да стаа… – правя убита физиономия и свивам рамене.
- Как е?
Едно време отговарях „зле“. Тогава събеседникът винаги проявяваше една механично-вяла загриженост „защо?“. Накрая ми писна да се обяснявам.
- Как е?
- Как да е…
- Как е?
- Бива.
Това е хубав отговор, безболезнен.
- Ко п’аим?
Когато бях малък този въпрос беше „какво правиш?“. Отговарях „нищо“. Следваше апострофиране, че „може ли нищо да се прави“, „еми не може да правиш нищо“ и бла бла бля. Без изключение. Също ми писна.
- Ко праим?
- Еми аз правя еди-какво-си, но с теб какво правим – не зная.
Но този отговор се оказа неподходящ, защото срещах неразбиращ и подозрителен поглед. Понякога се разсмиваха, леко пресилено, но винаги ме гледаха криво.
- Ко праиш?
- Дишам.
- Ко праиш?
- Говоря с теб.
Нима има по-смислени отговори от тези?
