May, 2007

Думата „бал“ навяваше в мен асоциации за просторни, бални зали, кристални полилеи, принцеси в бухнали рокли, златни бални пантофки, чукащи (уупс) по мраморния под…
Но магията изчезна, времената са други. Вече живеем в ерата на гъзара. Днес, тук и сега схващането за бала се е опорочило. Той е възприел нова форма – на така наречения „абитуриентски бал“.
Повечето от участниците в него го приемат за даденост и го изживяват механично и наизуст, без да се замислят. Но той заслужава много повече – абитуриентският бал е феномен.

Феномен I: догмата
Някой някъде някога е създал и развил идеята за абитуриентския бал. Може и постепенно да се е случвало, но все отнякъде е тръгнало. Това е същината на всяка традиция – тръгва от хора, хора като нас, съвсем обикновени и грешни. Но с течение на времето, когато традицията се наложи хората започват да я възприемат като нещо свисше, нещо велико, нещо естествено. Това, което навремето е измислено от някой тъпак като нас, сега бива приемано за природен закон и изпълнявано като божия заповед. Това са традициите, стереотипите и нормите, дълбоко уседнали в живота на всеки. Малко хора могат да погледнат отвъд тях, камо ли да излязат.

Феномен II: мечтите
Оказва се, че абитуриентският бал е най-паметното (макар че спомените от него са оскъдни) събитие в живота на човек. Балът е по-важен от всеки един рожден ден, от всяка една Нова Година, от сватбата дори. Майките и други лелички втълпяват, че „балът е веднъж в живота“ и „това е твоята вечер“.
Нещата започват още от влизането в гимназията. Годините се нижат, а момичетата от приказка на приказка все повече се доближават до заветната нощ. Още от ранна детска възраст им е втълпена мисълта за бала. Те тайничко блянуват за него. После идва треската, суетнята, суматохата. Красотата не е евтино занимание.

Феномен III: диетата
Какво може да накара позанемарената ти съученичка с налято тяло и отпуснати меса да се стегне и да се приведе във вид? Незаинтересованите момчета? Одумващите момичета? Две кутии цигари на ден? Доктор Ливайн? НЕ. Единствено балът може.

Феномен IV: кой е по-по-най
Дрехи, рокли и обувки. По няколко чифта – за всяко действие в пиесата и евентуално резервни, ако се оповръщаш (или повърнат върху теб). Прически, гримове, маникюри, тренировки, процедури. Всеки иска да е най-най и да е различен.
А най-важното е колата. Изборът на кола лежи в основата на приготовленията. Много кандидатки биват отхвърляни и подминавани, понеже я са много евтини, я не са достатъчно модерни. Колата трябва да е скъпа. Освен да си мери оная работа, абитуриентът отива да си „мери“ и колата, която е собственост на един приятел на кума на мама и тате.
Стотици, хиляди левове отиват за дрехи, които децата повече никога няма да облекат, както самите те заявяват с гордост. Суми се пръскат насам-натам и за разкрасявания-еднодневки. Краткосрочни инвестиции без които може спокойно да се мине и никой няма да забележи, а дори и да забележи – няма да помни дълго и няма да го разкаже на много хора. Така че не си заслужава, наистина.
Битката е ожесточена. Всяка търси различна и необикновена рокля. Момите се консултират една с друга за роклите и цветовете им. Съвпадения не трябва да има, всяка иска да е уникална и неповторима, да се откроява на фона на останалите. И ето, роклите са готови. Има завист. Има злословене. Тази ми взе роклята, тази ми взе цветовете, тази ми взе идеите…

Феномен V: истерията
Но какво е един гъзар, ако никой не го види?
Глъчката пред блока е най-малкото. Приятели и натрапници си чешат топките на паркинга. Кибици се озъртат от терасите, да не би да изпуснат нещо. Никой от тях не е поздравявал абитуриента на рождения му ден, дори не подозират кога е. Но за бала са винаги готови. Роднини се стичат от всички краища на Вселената, за да приветстват героя и похапнат на аванта. Дал Бог повече балове, сватби и погребения!
Колите потеглят. Пронизващите крясъци и свирки пукат балоните. Тонколоните вибрират от басовото буботене на някой рап-ъъ-ъъър. Шофьорите не отлепят ръка от клаксона, а абитуриентите крещят и стърчат самодоволно от всяка дупка на колата.

Феномен VI: атмосферата
Не напразно това е най-титулования празник. Балът е събирателен образ на всички идиотски празници, които съществуват: пиенето от 8-ми декември, чалгата и хорото от сватбата, отброяването от Нова Година… яденето от погребенията…

Балът вади на показ цялата пошлост и елементарност на хората. Всички първични желания, заложени в човешката природа. С идването на бала се вижда за какво мечтае редовия човек: слава, известност, блясък. Да го гледат, да е център на внимание, да впечатли останалите, да изпъкне пред тях. Да е най, да е пръв. Той би живял в Холивуд, стига да можеше. Той би живял като свиня всеки ден, стига да му се удаде възможност.

Феномен VII: възход и падение
Всичко започва с лъскави автомобили и изтупани дрехи. Всичко лъщи като нещо скъпо и чисто ново.
И свършва по такситата. Разпрани повлекани и зашеметени пичове с разширени зеници, зачервени бузи, окапал гел, разкопчани ризи и чехлички, от които се подават изящните им пръсти на краката. Красота. Естетика.
Отново всичко лъщи. Вече от слуз и пот.

Не, това не е заглавие на ново хитово предаване по Битиви.

Връщам се от обиколка из страната.

Не можах да разпростра своето учение, свещената ми мисия се провали, а великото дело не намери съмишленици.

Хората все още гледат Битиви. Всъщност, те основно това гледат.

Нещо повече – дори забелязах, че „битивито на културата и спорта“ съвсем се е сраснало с човешкото ежедневие. Понякога, дори никой да не гледа телевизия, да няма никой в стаята – телевизорът работи. На мръснотата на Битиви. Като за фон, колкото да има нещо пуснато, да бръмчи.

Отивам на гости – я на приятели, я на роднини. Посрещат ме с Битиви. Едва пристъпвайки в коридора, все още обут аз чувам звука и разпознавам рекламите. В стаята ме посреща лъскавия, контрастен и мазен образ (като софт-еротика, май имаше един такъв термин – софт) на Битиви. Тази стая за мен вече е облъчена, аз усещам как битивито е навсякъде: то е във въздуха, то е попило дълбоко в мебелите и фотьойлите, то е като акарите, онези кърлежоподобни, които се носят в домашния прах; тези хора дишат битиви.

Битиви е навсякъде. Вървя си аз из магазина и покрай мен млада двойка (мъж и жена, ех, не лесбийки) бута количка. Говорят си:
- Абеее, в колко часа беше, ъъъ… туйто, Комиците?
- Ааа, да, да не изтървем!
„Комиците“ е едно умопомрачително тъпо предаване, което се пъне да е смешно. Не е смешно дори в тъпотата си. Концепцията на предаването е изградена върху следното: „съчиняват“ се „смешки“, които са свързани с рейтинговите личности в България. С други думи – Бойко Борисов, Христо Стоичков и разни такива смешници. Въпросните, ако могат ги докарват в залата и камерите специално ги снимат, когато се смеят. Да се внуши на зрителя колко е смешно, та барем и той да се засмее. Подозирам, че въпросните герои се смеят насила, за да не обидят домакините, пък и да не излезе, че нямат чувство за хумор.

Имаме и едни семейни познати – възрастни, над петдесетте. Тия хора знаят какво е торънт и най-редовно си дърпат „Битиви Българите“. Има някаква национална истерията около „Българите“ – това болезнено отегчително нещо, което колкото пъти го дочуя все за някакви казаци говорят (или нещо подобно, все тая какво е, ама е едно и също винаги).

Та бях аз на гости и гледах телевизия. Волю-неволю. Разбира се, аз бих предпочел на трапезата да има компютър без Битиви, отколкото телевизор с Битиви. Има толкова много малоумни телевизии с толкова много бездарни предавания. Защо точно Битиви?
Когато започна „Шоуто на Сульо“ аз веднага се обадих и направих опит да просветля и превъзпитам хората. Заявих в прав текст, че Битиви е телевизия за идиоти и бавноразвиващи се. Никой не се трогна. Предложих да сменим канала, но ми отвърнаха „еее, чакай да видим“. Когато един от хората в стаята излезе за малко, аз услужливо подшушнах на друг:
- Ти тва глеаш ли го? Аааре да го мааме, че…
- Еее… – смънка тя – ама той ИметоНаИзлезлия го гледа…

На следващия ден някак се докопах до дистанционното и успях да избягам от народните песни по БНТ и идиотщините по Битиви. Превключих на National Geographic и загледах с плаха надежда.
Мисля, че попаднах на един от най-тъпите научнопопулярни филми, съществували някога. Много мразя повърхностните научнопопулярни филми.
Сюжетът беше такъв: един австралийски учен иска да докаже, че преди супернайсе милиона години в Австралия е имало големи хищници. Съответно двама други учени му противоречат. Общо-взето във филма имаше около 5 странни, абсурдни и слабоумни тези, които се повториха около 50 пъти, за да се запълни времето. Същото беше и с анимацията – филмът не беше анимация, както много от филмите с динозаври и прочие. Имаше точно 3-4 анимирани кадъра от по няколко секунди, които повториха дузина пъти. И ми разправя, смешника, какво било и що било преди 20 милиона години. Ама така говори, сякаш той бил там и видял. После се замислих колко пари взема тоя „археолог“ за малоумните си „проучвания“, „тези“ и „открития“… над които работил… цели 10 (словом: десет) години…
Десет години за това дали е имало големи хищници в Австралия или не. За тези десет години няколко тези, които, освен, че са смешни, ами и се изричат и обясняват за половин минута. Отпорна точка на спора – тревопасна ли е била голямата праисторическа котка или не.
Останах втрещен.

На връщане към къщи реших да погледам малко истински, екзотични животни. Да отмия горчилката от видяното. И така за пръв път влязох в импровизирания терариум (или каквото е) във Варна. Характерно там е хуманното отношение към животните – по цял ден държат една игуана на входа отвън, върху табелата. За реклама. Е, сега е нямаше, може да е умряла… прощавай за цинизма.
Думата „терариум“ е тясна за това място. То се оказа заичарник, птичарник, аквариум и вероятно още няколко неща, за които богатият ми речник дори не подозира. Представи си го така – три аквариума един върху друг. В тях – тарантула, костенурка и папагалче. Едно върху друго. А до тях клетка със… зайче.
Но нека започна отначало. В тясното коридорче ни посрещна момичето за всичко. В този момент беше касиерка. Подпря се на рамката на вратата, скръсти крака, заби поглед в земята пред нас и зачака. В този миг въображението ми заработи, представих си я как дъвче дъвка, вдига нагъл поглед и предлага нестандартни услуги. Само това липсваше.
Помещението беше тесничко. Аз бях с раница – малка раничка всъщност – и беше трудно да се завъртя. Не беше лесно и да приклекна, за да видя най-долните екземпляри. Те бяха буквално на пода, на равнището на стъпалата.
Вонеше много.
Имаше много прах.
Докато се запровирахме измежду стаичките и стъклениците с твари момичето за всичко се засуети зад нас. Уж чистеше, но забелязах, че ни държи под око. Това ме притесни не успях да напъхам нито една клетка или тарантула в раницата си.
Исках да снимам, но стъклата бяха толкова мръсни и замъглени, че ми умря ентусиазмът.
Видях някакво малко алигаторче (не съм сигурен де – не четях табелките с имената, понеже бяха залепени все в най-мръсните и тъмни краища на терариумите) и бих се заклел, че беше умряло. Аз не вярвам в божества, та затова бих се заклел за всичко и по няколко пъти. Та за животинчето – то можеше да опровергае ужасните ми подозрения, но така и не помръдна. Внимателно се загледах по гърба и корема му, ала не долових дихателни движения. Казаха ми, че е живо, но аз отдавна не вярвам на хорски приказки.
Излязохме от съоборетината със смесени чувства.

Малката ми братовчедка е много умна. Тя е само на три годинки. Най-некривото дете, което съм виждал, а аз не съм виждал много. Много изродчета реват, крещят, мрънкат, врънкат, искат, искат, искат… тя никога. Тя е най-разбраното и умно дете, което съм виждал, макар че аз не съм виждал много. Всичко разбира и говори от много, ама много мъничка.
На излизане от джунглата я попитахме кое животинче най и е харесало.
В кратката секунда, която имах, преди тя да отговори ми хрумнаха няколко неща. Първо, рекох си, тя ще смънка и няма да каже нищо, понеже бас ловя, че не е запомнила имената им. Тригодишно детенце да запомни разни му там тарантули, игуани и прочие – едва ли. После обаче се сетих за зайчето. Ще каже, че зайчето и е харесало, да. Зайчетата са лесни и познати същества, има ги във всички детски книжки.
- Всички! – изстреля тя и се измъкна от ситуацията.

Любимото занимание на малкия ми братовчед е да гледа телевизия. Да гледа рекламите. Виждал съм и други деца – гледат като хипнотизирани и със зяпнала уста.
Какво ли ще стане, когато цяло едно поколение отрасне с Битиви? Мисля, че какъвто и потенциал да има едно детенце, за него ще е пагубно да гледа Битиви.
Приятели, родители, дръжте децата си далеч от Битиви!

© Cirrus Digital Imaging

Сън не ме лови. Тези дни размишлявам над въпроси, чиито отговори се крият дълбоко в човешката същност и съзнание.

Защо хлебарките са ни гнусни, а калинките – приятни?

В един момент загубих разликата между тях. Видяха ми се еднакви. В смисъл… и двете са насекоми. Буболечки. „Инсекти“, както пише върху някои продукти за масовото им изтребление. Имат си твърди обвивки, крачка, пипалца, крилца… и челюстички си имат. И двете. И ги използват.

Обаче едното ни е гадно, нали, докато другото е ако не приятно, то поне далеч по-приятно. Еднотипни са, но само едното не ни понася. Защо и откъде идва разликата? Понеже хлебарката е по-голяма ли? Или по-тъмна? Или по-бърза? Защото вирее из панелките ни?

Отговорът вероятно се крие дълбоко в човешкото подсъзнание. Може всичко да е стереотип, с години наслагвано мнение, негласно предавано от поколение на поколение. Средата ти създава това мнение, ти с него се раждаш и отрасваш. Приемаш го като естествено, изначално – дотолкова нормално, че изобщо не му обръщаш внимание. Това мнение се заравя дълбоко в теб, слива се с теб, с разума и инстинктите ти. То става част от твоя светоглед и възприятия. А „мнението“ е, че хлебарките са отвратителни, смразяващо гадни, пък калинките са сладинки, хубавки… миличките те!
Тук калинката, развълнувана, изпуска жълто върху пръста ти.

И куп други такива – как например имаме проблем с полазването от паяк, но нямаме проблем с полазването от мравка. Или дори комар. Последното някои си го размазват върху кожата, а в същото време подскачат паникьосано, когато видят паяк.

Саундтрак: стържещо-тракащото шумолене от крачката на лазеща по стената хлебарка.

 
Послепис: бих попитал някой философ „какво казва философията“ и какво мислят книгите по въпроса (защото самите философи рядко съумяват да мислят), но за съжаление не познавам такива.