Преди седмица ходих в Технополис да разгледам анемичното им разнообразие от фотоапарати. Горките машинки бяха бетонирани към някакво табло. Не става да ги вземеш в ръце. Можеш единствено да се наведеш и да ги огледаш, но не от всички страни, защото са здраво закотвени на мястото си.
Отделно, бяха свързани с таблото посредством кабели. Имаше светлинни индикатри. Един вид – ако случайно откъртиш таблото сигналът прекъсва и те усещат.
Толкова за системата по сигурността на Лувъра. Живият контрол в тези магазини е не по-малко стресиращ. Всеки клиент бива разглеждан като крадец до доказване на противното. На десетата секунда, след като доближих бетонираната техника и отстрани застана човек от охраната, който не ме изпусна от поглед. Много мразя такова отношение, както и продавачки, които ми се бутат и ме затормозяват, докато аз просто искам тихо и необезпокоявано да огледам.
А вчера бях в Техномаркет. Отивам да купувам чантичка за фотоапарат. И логично си нося и самия фотоапарат, за да мога да пробвам как стои.
Още на входа момичето от охраната ме накара да си оставя багажа (раницата с фотоапарата) в металните клетки за целта. На мен не ми се обясняваше, затова чинно се простих с пробата. Е, какво толкова, ще избирам на око.
И ето ме, доближавам щанда с чантичките за фотоапарати. И ето, цъфва човека от охраната. Охраната в тези магазини е повече от клиентелата. Стои на две крачки встрани от мен, изпънал гърди, сключил ръце зад гърба. Дебне като цербер. Гледа ме втренчено и не ме изпуска от поглед. Минути наред. Дори му усещам погледа.
Избирам чантичка и минавам през касата. Преди да изляза от магазина отивам към клетките с багажа, където ми е раницата с фотоапарата. За по-лесно пъхнах фотоапарата в чантичката, а чантичката – в раницата. Явно съм изглеждал много криминално, защото докато го правих и момичето от охраната отново дойде. Поиска да види касовата бележка. Видя я и се отдръпна, а аз тръгвам към изхода.
ПИУ ПИУ ПИУУУ!!!
Детекторите реагираха, алармата се задейства. Спрях на място. Усетих десетки погледи върху себе си, даже ми се привидя червена точка от снайпер с лазерно насочване. Момичето от охраната пристъпи към мен с подкрепления.
- Дайте чантичката.
Извадих чантичката и я подадох.
- Имам апарат вътре – казах. – Ето тук… – и посочих големия джоб на главното отделение.
Но тя не е вчерашна. Ще се хване, ама друг път! Започна да отваря и ровичка малките джобчета и тайници. Да не би да съм скътал вътре някоя дреболийка – памет, микрочип, нанотехнология…
Накрая стигна до големия джоб:
- Апарат ли имаш вътре?
- … (аз на кого разправям)
След като се увериха, че всичко е наред ми върнаха чантичката.
- Трябваше да покажете апарата на влизане.
- Ами нали ме накарахте да го оставя в багажното… то за какво е багажното тогава…
Не съм се убил да купувам от тези идиотски и скъпи магазини. Но отсега нататък могат просто да забравят, мизерници.
Заповядай в 21-ви век, векът на идолите.
Не знам на какво ги учат в Академията, ама винаги е едно и също. Чудя се как хората все още издържат да гледат един подир друг всички буламачи, които индустрията бълва, пардон, повръща.
