October, 2007

Тя е малка, но държи дълга цигара.

Даже не Тя, а То – детето, момиченцето. Малкото. Седнало на стола, краката му висяха във въздуха. Наживо детското му личице изглеждаше още по-невръстно. Беше заедно с двете си приятелки, всички на видима възраст между 10 и 12 години; и всички с фас в ръка. Със заучени жестове се опитваха да пушат, да си придават тежест и да подражават на… незнайно кого.

Да се направим на наивни и изненадани и да си зададем някои фундаментални въпроси – накъде отива днешната младеж, накъде отива светът?

Гледката премина през няколко етапа. Първо беше странна, някак неестествена, трудна за възприемане. После, вниквайки в позата и държанието на тези дечица, беше смешна и комична. Накрая гледката стана жалка, съжалителна… отвратителна.

Дебнейки за снимка забелязах, че си изтръска цигарата десетина пъти, но само веднъж дръпна от нея.

А Lirex каза, че ако пусна това в блога и веднага ще ме направят на нищо, визирайки наплив на сурия върли пушачи с типичните им идиотски доводи. ПриродоTютюнозащитници.

България прогресира. Ментално, външно – всякак. Купуването на гласове още е тук, но вече е някак по-представително и лъскаво. Ерата на кебапчетата е към своя безславен край. Идват баниците. После бургерите. Това е еволюция!

Преди няколко дни натегачите от политическа партия (странно, аз мислех, че още са на ниво безформена, утаечна слуз) „Гергьовден“ раздаваха баници в центъра.

И въобще, из площадите по цял ден щъкат млади девойки и пробутват брошури и простотии. Продали са се, мацките, за жълти стотинки на някоя партия са се продали. Вместо да се продадат на някой по-заможен батко, както обикновено правят. Ей това се случва с хубавите момичета в България – пропиляват си таланта, раздавайки флайъри на някоя фолк-дупка и по-късно се омазват здравата във въпросната или друга чалготека.

Та така. Едните раздават кебапчета, другите – баници… скоро очакваме ДПС да раздават дюнери. Независимите ще черпят с домашни сладки, а партията на жените – със сочни кренвирши и дълги краставици. И прочие, да не казвам на какви други простотии ме избива.

Друга изцепка от тези дни. На един паркинг започнаха да се събират някакви хора с някакви автомобили. Видях някъде да пише „каскадьори“. Аха, щоу ще правят. Започнаха да подготвят терена и високоговорителя. Гледам на една от колите някакъв голям номер. Викам си – ЕХАААА, СЪСТЕЗАТЕЛЕН НОМЕР, СПОРТНА КОЛА, УАААУ!!! Състезателен друг път. Оказа се номер на бюлетина.
Надуха музика. Набързо около паркинга се събра типичната сган от зяпачи и кибици. Раздадоха им рекламни тениски с номера на бюлетината. Дечицата се бутаха да си вземат, разграбиха ги като топъл хляб. Кой ще ги носи тези грозни и срамни фанелки не знам, ама нали са на аванта – вземай…
После правиха някакви скучни „каскади“, придружени от покъртително жалки скечове. Примерно имитираха бой на двама шофьори, които са катастрофирали. Патетично. Долу-горе това е нивото на шоуто, шоумените и шоубизнеса.
Накрая кандидатката за районен кмет държа реч, май… не знам, вече бях със слушалки и си гледах в краката.

Намираме се на мястото на събитието, в центъра на Варна, в двора на Търговската гимназия.

Учителите стачкуват, та се късат.

И са прави! Напоследък все по-често се чува откровението, че „учителите умират от глад“. Умират я. И не стига това, ами и от дебелина ще умрат скоро. Потни и запъхтяни от лой. Бедните учители, от глад се превърнаха в хипопотами с трипластови шкембета и тройни гуши. Скандално!

Това не са единични случаи, нито подбрани изключения – това е представителна извадка на мнозинството. Представителна е и в още един аспект: на снимката се вижда не кой да е, а самата директорка Мариана Михайлова, печално известна като сериозно корумпиран и некомпетентен чиновник. Нея дори учителките не я търпят, но пипалата на октопода са дълги, а пуснатите корени – дълбоки…

Все пак имаше и други учители, които от една страна правеха нещо полезно, но от друга – будеха смях. На следното видео се вижда как Силвия Димчева провежда активни стачни действия.

Мъничко отклонение. Да обясним за аудиторията, че уважаемата Силвия Димчева е деспотичният учител, всяващ страх в началните курсове. Димчева има дълга история. Дори по вестниците бяха писали за нея. Ученици се бяха оплаквали, родители бяха роптали. По мое време Димчева крещеше необуздано, наричаше ни „малоумници“ и понякога перваше (да не кажа „удряше“) с учебници по главата. Дори насън натряскваше двойки. Имахме си лаф, че „Димчева пише 4 на който знае колкото нея, 5 на Бог, а 6 никога не пише“.
По коридорите я избягвахме, да не би да ни се развика и скара за… нещо си, каквото и да е. Димчева дирижираше празниците и тържествата, когато ни събираха в двора на училището. Общо-взето принуждаваше така наречените „диджеи“ да пускат нейното любимо произведение – „МНОГАЯ ЛЕТА“…
Всички я мразехме. Тя нас – още повече.

Силвия Димчева е учител по български език и литература. Спомням си, че бях навъртял доста тройки при нея. А както се вижда аз съм доста неграмотен и некултурен, нали? При това положение не знам сегашните ученици какви бележки вадят… -3 може би?

Предполагам съм консервативен, направо старомоден, изпълнен с предразсъдъци и наложени стереотипи. Така, щото смятам, че жените са (или бяха (или би трябвало да бъдат)) изтънчени и нежни същества. Някак по-чисти.

Напоследък все по-често чувам жени да изричат „майка ти да еба“. И всички разновидности на тази крилата фраза, които ще спестя. Псуването и каруцарския изказ са навсякъде. Красиви, лъскави, натокани… и грубо, първично вулгарни. Жени?

Тя чакаше с мен, а после ми благодари…

Но малко предистория. Всеки, който е пътувал с градския транспорт знае какво е. Тъъъжно е. Поне тук, където линиите са претоварени. По начина на качване в автобуса можеш да разбереш какъв е човекът отсреща и каква му е ценностната система. Всички се бутат като невидели. Още от спирката – някои дори не сядат по пейките, за да си пазят мястото отпред на бордюра. Сериозно. А други слизат от бордюра и налазват по платното, като принуждават автобуса да спре по средата на пътя.
Истинското фиаско започва с отваряне на вратите. Тогава виждаш как уж немощните бабички драпат и се блъскат, за да се качат първи. Възрастни хора, които сякаш отдавна трябваше да са надрастнали елементарната дребнавост и нахалитет. Виждаш как натоканата мадама, която си имал за изискана и великолепна в един момент раздава лекти, за да се добере до последната останала свободна седалка. Преварват се един въз друг досущ както стадото овце се гъчка на влизане в обора.
Наскоро станах свидетел как един човек не успя да се качи в претъпкания автобус, защото нямаше място. Беше човек с патерици, трудноподвижен. Аз също не се качих, но на мен и не ми пукаше… можех да хвана следващия, този след половин час или този след три часа. Не бързах, бях се надрусал с музиката от слушалките и се чувствах щастлив. Можех да стоя там вечно и изобщо не ми пукаше, че не се качих – всъщност аз дори и не опитах, след като видях колко е тъпкано. Но и човекът с патерици не се качи. Стоеше на метър от вратата на автобуса, отчаяно вторачен вътре, докато вратата не се затвори и не го подмина, бълвайки насреща му бензинови изпарения под формата на сценичен пушек. Той не можеше да направи нищо, не можеше да се бута и блъска. А вътре в автобуса няколко дузини въздебели лелки се правеха, че не го забелязват.

Нещо много странно и, хм, интимно ми се случи преди няколко дни. Аз и едно момиче се озовахме пред вратата на автобуса и за миг се поколебахме. Нито един от двама ни не пристъпи, и двамата негласно направихме път на другия. След няколко сконфузни секунди на изчакване, през които ордите отзад започваха да напират аз най-сетне промълвих:
- Влизайте. – и направих онзи изящен жест, изразяващ „оттук, моля“.
- Мерси-и-и-и-и… – звънко каза тя и се усмихна.
Малко остана да я поканя на вечеря.

А вторият случай е от днес. Снимах нещо. По едно време вдигнах глава и на десетина метра от мен видях някакво момиче, което беше спряло и чакаше да спра да снимам, за да премине. Пътят и минаваше през посоката, в която снимах. Сигурно е чакала на едно място поне пет-десет секунди, ако не и много повече, преди да я забележа. Наоколо беше пусто – бяхме само аз и тя, на площада. След като се съвзех веднага свалих апарата. Тя разбра и ми се усмихна, кимна и продължи по пътя си.

Простичко казано – стана ми много хубаво.