Често ми е интересно да видя какво ще излезе от нарочно размазани снимки. Започвам да снимам и умишлено извъртам апарата, за да се получи някакво мазало. Понякога стават интересни неща, особено на по-дълги експозиции и с ярки източници на светлина. Случайността е интересно нещо.
По принцип не е хубаво да кандилкаш фотоапарата по време на снимка.
Има обаче и едно друго, доста по-целенасочено мърдане на апарата…
Това ми е най-първия опит, получи се от раз.
Какво е това? Не, не е сърцето на Нео от Матрицата, изобразено в мартичен код.
Това е лампичката на тонколоните ми – в движение.
Кое… как?
Загасих осветлението вкъщи до пълен мрак. Включително монитора, ех! Настроих апарата да снима в продължение на няколко секунди, 4 или 5. Насочих го срещу единствения светещ обект в стаята – лампичката. Натиснах копчето и започнах да движа фотоапарата така, че да образувам фигурка. Наум отброявах секундите, които ми остават до края на снимката.
„Рисуваш“ на сляпо. През визьора нищо не се вижда. Мърдаш апарата в траекторията на някаква фигура, като се мъчиш да синхронизираш въображението с движенията си. При затворена фигура трябва да свършиш там, откъдето си започнал, без линиите да са много раздалечени. Желателно е също да разпределиш времето в равномерно движение, макар че и при неточност се проявяват интересни импровизации. Иска се поне малко концентрация и прецизност. Не се иска хубав апарат – може с всякакъв!
Още по-хубаво се получава, когато лампичките са много. С едно движение „образуваш“ десетки фигурки. Това е синя елха в центъра на Варна, окичена с лампички, а отзад в дълбочина има масив с много повече и разположени нагъсто светлини. Натисни за увеличен размер.
Тук лампичките са доста, в резултат на което светлините им се застъпват и фигурата не си личи. Добре че е една единствена синя лампа, за да се открои и види звездата :)
Какво се наблюдава тук – горната лява звезда е правилна, но колкото по-надолу и надясно слизаме, толкова по-неправилна става тя. И така до долната дясна звезда, при която има осезаемо разминаване между двата края. Ъгълът има значение.
При повече желание и похабени нерви могат да се „изписват“ букви и дори цели думи, при това не слети. Става със закриване на обектива по време на движението между края на първия и началото на втория символ. Не е сложно, нали?
Периодично и най-вече по това време на годината се сещам за една от любимите ми книги – „Да пропуснеш Коледа“ на Джон Гришам. Леко нетипична за автора, но все в неговия добър стил. И пълна с хумор и ирония!
Когато двама души вечно се разминават, то сигурно не трябва да са заедно. „Така им било писано“. Съдба, хъх?
