Нали се правя на културен – дойде време за посещението ми в тЯтъра. Доста паметно събитие, както ще разберем по-късно.

Отбелязах се в театралния фестивал „Варненско лято“ с постановката „360°“ на Андрей Баташов.

В театъра е като в автобуса – на входа настава блъсканица. Достолепната интелектуална сган се бута и ръчка. И те са хора като всички нас…

Началото беше обявено за 20:00. Някъде към 20:05 отвориха вратите и започнаха да пускат. „Българска работа“ – чу се от тълпата. Влязохме, настанихме се и зачакахме. Доспа ми се много. Бях заклюмал и гледах безизразно в една точка, когато малко след 20:20 най-сетне се започна.

Чух една жена до мен да се тюхка: “ух, изпуснахме мюзик айдъл!”.

Светлините угаснаха. Началото – лъчите на няколко прожектора обикаляха из залата на фона на вой от полицейски сирени. Добре го бяха натъкмили, въздействащо, само дето прожекторите малко прекалиха и ми засветиха в очите, от което ме заболя глава. В допълнение бях сравнително отпред и едната тонколона ми продъни ушите. Добре, че съм свикнал на високи децибели и убийствени басове, от които помещението вибрира.

Останалата част от представлението изгледах сънен и с главобол.

Всъщност това не беше типичната постановка. Нямаше сюжет, нямаше история. И никакви диалози, само няколко откъслечни реплики. През повечето време актьорите биеха барабани, танцуваха и издаваха звуци. Търсеше се внушение чрез музиката и действията, ама тия действия бяха без особен синхрон и тук-там фалшиви.

Самия автор на „360°“ беше и сред актьорите, играеше. Сценичното му поведение бе леко странно. След известно умуване го нарекох „на Баташов разбирането за модерен театър“. Излишно оригиналничеше. Постоянно прекъсваше, насред действието, излизаше от роля и искаше аплодисменти от публиката: гледаше очаквателно, вдигаше ръце, подканяше, подсказваше. Някому би се сторило оригинално и новаторско, ама мен ако питаш – чиста проба бездарие.

Както обикновено публиката се скъса да ръкопляска, за щяло и нещяло. Този път дори повече, защото една от идеите на постановката явно беше ръкопляскането. Забелязах, че жената до мен не пляска въобще. Но когато лампите светнеха сякаш я хващаше някакъв срам да не би да я видят, че не пляска, та почваше енергично да удря длани. А малко пред мен, на първи ред стояха две момичета. Тези девойки се смяха през цялото време. И то един гръмогласен, на моменти дебелашки смях. Смееха се толкова силно и толкова начесто, че чак стана подозрително. Беше твърде неестествено. Смееха се дори когато не се случваше нищо или пък актьорите бяха зад кулисите. Допускам, че бяха подставени лица, които да повдигат настроението в залата.

Ничий телефон не прозвъня, но в залата всички кашляха. България е държавата на кашлицата. В театъра, в автобуса, в чакалнята, по опашките – всички кашлят. Дали защото населението е застаряващо, болнаво или пуши много… кой знае.

Представлението трая около… 50 минути. Изсмукано от пръстите плюс неколцина, признавам, силни момента.
Лампите светнаха, актьорите се приближиха към публиката. Всичко започна да следва протокола – хората ръкопляскаха, актьорите се покланяха, хората станаха на крака, актьорите ликуваха. Баташов подканяше ли, подканяше… за аплаузи. Една жена извади цифров фотоапарат, той мигом я забеляза, усмихна се и реши да позира. Направи няколко комични стойки в стил Нео, обаче светкавицата на апарата все още не бе заредила. Той застана неподвижен в последната поза и изчака. Цялата зала бе вперила взор към жената, която беше насочила бездиханната машинка и се червеше и тюхкаше. Най-накрая, след двадесетина секунди светкавицата блесна.
После пък едно момиче излезе и му подари цветенце. Баташов я разцелува, ама така я разцелува, че сигурно дузина пъти я млясна. Накрая стигна дори до врата.

Подир още малко актьорите се прибраха отзад. Всички помислиха, че е свършило и се запътиха към изхода. Но мигом актьорите пак се появиха, и пак се заиграха с публиката, и пак аплаузи, и пак покланяния. Изпълниха още няколко номера, биха барабани и правеха сценки – този път на светнати лампи и изправена публика.

Стана така, че „бис“-а трая почти колкото самото представление. И тогава ми просветна – ами запълват времето хората. 50 минути постановка е доста кратичко. Затова се забавиха в началото, затова разтягаха локуми накрая. Че да мине времето и зрителят да не остава с лошо впечатление, че е свършило прекалено бързо.
А всичко свърши в 21:35.

На изхода имаше импровизирано гласуване. Три кутии с надписи на тях: „много ми хареса“, „хареса ми, но…“, „не ми хареса“. Зрителят трябваше да пусне билетчето си в една от кутиите. Тъй като нямаше кутия с надпис „не ми хареса, но…“ аз се въздържах. Ето заради такива безхаберници като мен „ни управляват турци“, да знаеш. Хората обаче масово пускаха. В „не ми хареса“ и „хареса ми, но…“ имаше приблизително равен брой билетчета. А в „много ми хареса“ се намърдаха около четири пъти повече.

Ми какво да кажа… Баташов направи малко (не повече) шоу, но не и театър. Постановката бе различна и неочаквана, ала това не я направи хубава. По-късно прочетох в афишите, че се води „театрален концерт“. Навреме трябва да се четат тия неща, ей!

За финал ето и няколко цитата от разни театрални критици. Тъй наречените „критици“ са любимите ми мислители, те винаги изригват с високопарни анализи и интелектуални бисери. Понякога са на толкова високо ниво, че напомнят литературен анализ и сякаш идват от друга планета.

„360°“ на Баташов чупи представи за време и пространство

Зопочвайки с мистичен ритуал, напомнящ на молитва, „360°“ неусетно те пренася в далечна Индия. След момент се връщащ по нашите ширини, където чуваш тъпани. А по-късно тарамбуките те отвеждат в Африка. В един момент даже имаш усещането, че те вали австралийски дъжд.