Много мило от страна на Таня – чак асоциалното в мен се размекна. Край, комерсиализирах се, предадох електората от бунтари и революционери. Последният бастион падна…

Въпреки личностното си раздвоение, вътрешен конфликт и разклатена идеология… все пак ще напиша пет неща, които будният читател няма как да знае за мен.
Така, щото ми просветна, че в основата на отричането и най-вече на публичното обявяване против тази масова инициатива стои… снобарията. Мислиш си, че си над тези неща, иска ти се да е така. Да си различен, да изпъкнеш? Всички правят едно и също и става малко глупаво, вярно, но тогава значи трябва да си против? Публично и на висок глас при това. Високомерността и снобарията бяха присъщи и на мен в моментите, когато отричах тази инициатива.

  • Около 8-годишен пишех само и единствено с писалка. Имах няколко, любимата ми беше „с Доналд Дък“. Тя беше с патронче мастило, но имах и друга, с вградено „резервоарче“ и помпичка, лъскава и със стилна опаковка. Заради нея си носех шишенце с мастило и пълнех.
    Едва след няколко минути писане и лявата ми ръка ставаше цялата в мастило. Оттам насетне лесно наклепвах и останалата част от себе си, а което не успявах да омацам – значи дрехите ме бяха спасили, самоотвержено попили поредната доза мастило. Сега разбирам, но като второкласник недоумявах как така съм се изцапал. Госпожата ми правеше забележки, едната писалка се счупи, другата ми я откраднаха… така свърши всичко.
  • Около 10-годишен ми се стори изключително интересно да напиша едно писмо. То беше прощално и във връзка с моето самоубийство. Но помня текста, но помня посланието, което лъхаше от него: тъга, драматизъм, твърда решителност. Бях се „самоубил“ с почти декоративната ножичка за нокти.
    Казват, че гениите били разсеяни. Неблагоразумно оставих писмото върху масата в кухнята и излязох навън. Ритах топка. Когато се върнах заварих майка – четеше втрещена.
  • Около 12-годишен почнах да пиша книга-игра. Нахвърлих ръкописно около 100 епизода на стара тетрадка голям формат. Героят разследваше и вървеше, а читателят трябваше да избира между крушета и стрелба.
    По същото време бях започнал и друга книга, но стигнах само до пролога. Ставаше въпрос за младеж, чийто баща е автомобилен състезател. Когато бащата е на смъртния си одър синът се заклева да довърши делото му и да стане шампион.
    Бих ги изгорил на кладата тия ръкописи, но подозирам, че баща ми ги е скрил някъде. За спомен. Надявам се мишките да ги намерят!
  • Около 20-годишен направих нещо, с което не се гордея, понеже се почувствах омърсен. Почти на шега написах писмо до списание „Егоист“*. Първата ми и последна драсканица до редакцията. Отправих си предизвикателство да спечеля наградата (грозноват часовник) и да бъда „писмо на месеца“. Успях от раз. Не си приписвам особени заслуги, по-скоро приписвам на списанието отрицателни такива. Оригиналничене и уверен тон, май това ги впечатлява.
    Windy примря от яд. По онова време тя мечтаеше да е автор в тъпнястайл-списание.
    ecko, моят официален пратеник го прецакаха. Рамотаваха го из този лабиринт, наречен „НДК“ и накрая нищо не му дадоха. Така и не си взех наградата. А крояхме планове за колко ще шитнем часовника…
    КОЙ ОТ ЕГОИСТ ПРИКОТКА ЧАСОВНИКА, А? Крадци на дребно, пишещи на едро!
    * Окепазиха ми го. Не си бях номерирал въпросите така, както са ги публикували. Освен това се бях подписал „Wonderful Life“, а леймърите взели, та го номерирали и него. Смотана работа.
  • Имам няколко недовършени, няколко изгубени, няколко провалени (съвместни с Мариан, Мария и Lirex) и малко по-малко завършени разказа. И тъй, излиза, че някога писането ми беше голяма страст. Към дадения момент единствено отбивам номера, чеша крастата и поддържам изказа си с блогването.