Well, (както казват американските ми приятели, когато предстои да изрекат нещо дълбокомислено във форумите на онлайн-играта)

31-ви декември, привечер. Аз в тролея. Мисля си за хората, които работят в новогодишната нощ (особено тези, които го правят доброволно), причините да го правят и допълнителния надник, който изкарват.
Шофьорът определено беше празнично настроен. Твърдо решен да подгрее обстановката, да внесе празничното настроение и в рейса. Поне аз така си обяснявам случилото се. Много шофьори пускат чалга, но този я пусна бая силно. Наду. Почувствах се в селската кръчмо-барче-сладкарница, където никога не съм бил. Сякаш вече не се тресяхме от дупките, а от звука и басовете. Аз бях със слушалки, впоследствие усилил до дупка плейъра. И честно казано това изобщо не ме спасяваше. Чудех се как останалите пътници възприемат случилото се, било то и чалгарите.
На няколко пъти кондукторката притичваше „на пожар“ до шофьора. Не разбрах защо – дали му правеше забележка за усиления звук или си поръчваше да смени песента? Можех само да гадая.

На гарата някакъв влак вдигна такава пара, та си помислих, че е избухнал някакъв пожар или са запалили бунището „по новогодишно“ (така, както палят казаните с боклук). Двайсетина минути целият влак димеше и вдигаше невъобразим шум, някакво бръмчащо боботене. Сякаш изпускаше парата, буквално.

На спирката си беше все същото. Автобусът се задаваше в далечината, а хората наскачваха и затърсваха по-предни позиции. Понякога автобусът биваше принуден да спре посредата на пътя, понеже хората са налазили по платното. И се блъскат – да влязат първи, да заемат празните седалки. Шофьорът, притиснат отпред от спряло такси и отстрани от хорски наплив най-накрая спира и отваря вратите. Иска му се да потегли по-скоро, че и движението отзад напира… но не би. Едните не могат да слязат от автобуса, защото другите се бутат да влязат. Не, това не са гаменчетата, които срещаме постоянно и за които ще кажа и след малко. Това са баби и дядовци, лелки и чичковци… всички. Наконтени моми с огромно тийнейджърско самочувствие и нагон сриват целия си имидж, когато проявяват интерес към толкова обикновени неща – като да изблъскаш човека и да седнеш под носа му.
Дори не става дума за безплатни автобуси до Румъния.

Както си му подобава, автобусът беше Чавдарче. От оно време. Друса и подскача по пътя, стъклата му се удрят в рамките и тракат, железата пищят с метален глас. Дандания. При отваряне вратите така се блъскат, като че ще се счупят. Двигателят допълва какафонията, реве и бръмчи като няколко ливадни косачки. Седалките пък са по-меки и по-запазени от на всички нови автобуси, които правят сега.
Шофьорът спира на една спирка. Кондукторката измънква нещо полу-обяснително, полу-оправдателно; не я разбрах изобщо. Шофьорът слиза през вратата на пътниците и хвърля мимолетна усмивка към тях. След малко се връща с лъскава обвивка, от която лъха неподражаем мирис: пиле на грил. Оставя пилето до себе си, върху издутината на двигателя и сяда зад волана. Някой се пошегува нещо, той отговори „Нали!“. И потегли…хме.

Бомбички. Гърмежи. Постоянно. Цяла нощ. По едно време се заслушах и стигнах до извода, че не минават и десетина секунди, без някъде в далечината да не се чуе нещо.
Не разбирам удоволствието, което доставя някакъв „прааас“ шум. Сигурно има нещо общо с избиване на агресия при самото палене, мятане и гърмене (май това са ключовите думи). Не знам, социо-психо-философите по телевизията ще кажат.

Вървим, то тъмно. Още е едва към 22 часа. Новата година предстои, „влизаме в Европа“, лъскавите празненства очакват своите посетители. Всичко е много елитно, м? Минаваме покрай едно училище, а до него две хлапетии. Двама сополанковци – големият сополанко и малкият сополанко. Единият подстрекава, другият се доказва. Малкият мяташе камъни по училището. Тъкмо доближихме и едно стъкло се строши. Малкият сополанко изпадна в горд екстаз – явно преди това се е дънил няколко пъти, но най-накрая сполучи. Счупи го! „Еее, най-накрая!“. Подминаха ни с донякъде горди, донякъде любопитни погледи.

На центъра и на площадa, който е видял повече от всички нас. Всичко е голямо, пъстро, осветено и украсено. Още тържественост и натягане, празнична атмосфера. А под нея, на площада, хората са се нагъчкали и продължават да се блъскат.
Преди зарята – бомбички тук-там из тълпата.
След зарята – глъч. Разни сополанковци и други неориентирани субекти започнаха да отварят бутилки с шампанско и с цялата си наглост да пръскат и разливат по който им падне. Нищо лично, мен струята не ме достигна.
После на сцената излиза звездата на вечерта, тежката артилерия, динозавърът – Лили Иванова. И тук може би щях да похваля Лили, какъв глас има въпреки всичко… обаче тя пя на плейбек. Каква ирония. А днес четох едно нейно интервю отпреди двайсетина години, където казва, че никога не е и не би пяла на плейбек, че и е обидно и ала-бала, тя не била такава.
Или пияните се бяха покрили, или се натряскаха за броени минути. Защото земята се осея със счупени и търкалящи се бутилки, а лицата започнаха да изглеждат все по-изкривени и неадекватни…

По улиците на центъра чат-пат се шматкаха младежи и хвърляха наоколо бомбички, ей така, докато си вървяха. Ама с какво безгрижие си ги мятаха! Пиратки прелетяваха и някъде отгоре, откъм блоковете и кооперациите. Няма какво да се заблуждаваме – целеха хората с пиратки.

Прибираме се. Една кофа за боклук е запалена и гори ожесточено. Около нея има приказен фон, прекрасен натюрморт – стъкла, ступени бутилки, пластмасови такива, стопени и почернели и с дупчици от бомбичките. И една бяла тоалетна чиния, раздробена на десетки части, размятани по пътя.

Разминаваме се с младежи. Едните говореха на „да еб@“, другите на „л@йно“. От най-свястната групичка се чу родната реч (омайна, сладка) „ми ся кфо стаа“.
Едни се изсекнаха на пътя с ръка, отмерено и заучено движение. Изтръпнах. Почти всички плюеха, пардон, храчеха наляво-надясно. Безцеремонно и ефелъшко „(храа) пу!“.
Това изобщо не са единични случаи.

Мирисът на барут и разтопена пластмаса изчезна, но гърмежите се чуват и до ден днешен. Явно на някои са им останали запаси от пиратки. Може би са били прекалено насвяткани, за да ги изхабят в навечерието.

Просто излизаш от вкъщи и го виждаш. Няма оптимизъм, няма песимизъм. Те са просто там и се случват. Не можеш да ги отречеш.