Тя чакаше с мен, а после ми благодари…

Но малко предистория. Всеки, който е пътувал с градския транспорт знае какво е. Тъъъжно е. Поне тук, където линиите са претоварени. По начина на качване в автобуса можеш да разбереш какъв е човекът отсреща и каква му е ценностната система. Всички се бутат като невидели. Още от спирката – някои дори не сядат по пейките, за да си пазят мястото отпред на бордюра. Сериозно. А други слизат от бордюра и налазват по платното, като принуждават автобуса да спре по средата на пътя.
Истинското фиаско започва с отваряне на вратите. Тогава виждаш как уж немощните бабички драпат и се блъскат, за да се качат първи. Възрастни хора, които сякаш отдавна трябваше да са надрастнали елементарната дребнавост и нахалитет. Виждаш как натоканата мадама, която си имал за изискана и великолепна в един момент раздава лекти, за да се добере до последната останала свободна седалка. Преварват се един въз друг досущ както стадото овце се гъчка на влизане в обора.
Наскоро станах свидетел как един човек не успя да се качи в претъпкания автобус, защото нямаше място. Беше човек с патерици, трудноподвижен. Аз също не се качих, но на мен и не ми пукаше… можех да хвана следващия, този след половин час или този след три часа. Не бързах, бях се надрусал с музиката от слушалките и се чувствах щастлив. Можех да стоя там вечно и изобщо не ми пукаше, че не се качих – всъщност аз дори и не опитах, след като видях колко е тъпкано. Но и човекът с патерици не се качи. Стоеше на метър от вратата на автобуса, отчаяно вторачен вътре, докато вратата не се затвори и не го подмина, бълвайки насреща му бензинови изпарения под формата на сценичен пушек. Той не можеше да направи нищо, не можеше да се бута и блъска. А вътре в автобуса няколко дузини въздебели лелки се правеха, че не го забелязват.

Нещо много странно и, хм, интимно ми се случи преди няколко дни. Аз и едно момиче се озовахме пред вратата на автобуса и за миг се поколебахме. Нито един от двама ни не пристъпи, и двамата негласно направихме път на другия. След няколко сконфузни секунди на изчакване, през които ордите отзад започваха да напират аз най-сетне промълвих:
- Влизайте. – и направих онзи изящен жест, изразяващ „оттук, моля“.
- Мерси-и-и-и-и… – звънко каза тя и се усмихна.
Малко остана да я поканя на вечеря.

А вторият случай е от днес. Снимах нещо. По едно време вдигнах глава и на десетина метра от мен видях някакво момиче, което беше спряло и чакаше да спра да снимам, за да премине. Пътят и минаваше през посоката, в която снимах. Сигурно е чакала на едно място поне пет-десет секунди, ако не и много повече, преди да я забележа. Наоколо беше пусто – бяхме само аз и тя, на площада. След като се съвзех веднага свалих апарата. Тя разбра и ми се усмихна, кимна и продължи по пътя си.

Простичко казано – стана ми много хубаво.