Допреди малко ми идваше да напиша нещо. Не го написах, изчаках да отмине. Често се случва. Понякога го пиша, но го трия. Емоционален изблик, изригване на чувства и истини, които потушавам. Вулканът изригва, а аз поглъщам цялата лава и всички пари… и отново, и отново. Железен съм, бетон… и точно толкова хладен и безчувствен. Всяко нещо си има цена. Идваше ми да кажа много неща, но се спрях. Идваше ми да направя нещо, но се спрях. Идват ми спонтанно. Импулсивни неща, за които знам, че после ще съжалявам. И вече не им се поддавам. Преглъщам ги, оставям да се уталожат и размият. Никога не ги забравям, но ги заключвам на тъмно и дълбоко. Така гаснат, избледняват чувствата и емоциите. Убивам ги бавно… но и те ме убиват… бавно. Това е една отрова, която гълташ и поглъщаш, за да не отровиш и света около теб… или и аз не знам защо. Но я задържаш цялата, за да не излезе навън. И вечно се надяваш да намериш противоотрова. Такава няма, разбира се.