Колата беше паркирана небрежно. Вляво от нея се намираше оживеното платно, а вдясно – още по-оживения тротоар. Бяхме паркирали и чакахме. Вече дори не помня какво. Приятелят ми стоеше пред волана и погледът му блуждаеше право напред. Аз се бях отпуснал отзад и се опитвах да дремна.
    В един безкраен момент вратата вдясно от мен се отвори. Вътре бързо и елегантно се вмъкна младо момиче. Дори нямах време да я огледам. Тя затвори – без да блъска – вратата след себе си и с ръце в джобовете се отпусна на задната седалка до мен.
    Не знаех какво става.
    Тя влезе така, сякаш ние сме такси и набираме пътници. Влезе безмълвна и пределно спокойна. Аз нищо не разбирах. А от друга страна, приятелят ми все така си стоеше хладнокръвно отпред. Дори не се обърна да я погледне. Това още повече ме обърка. Дотолкова ме обърка, че гледайки спокойствието на приятеля ми и момичето, за които сякаш се случваше нещо естествено, аз на свой ред също не продумах и започнах да се държа така, като че нищо не се е случило. Единствено пулсът ми отчиташе друго.
    Приличаше на сън. Потърсих погледа на приятеля ми в огледалото, но не срещнах очите му.
    Мина поне минута. В атмосфера на пълно спокойствие и липса на движение това е много време. Несигурно се протегнах към чантата си, която беше точно до краката на момичето. Извадих списание. От нерви не можех да стоя пасивен, без да правя нищо. Макар дотолкова да не бях на себе си, че нямаше да мога да чета, а само да гледам картинки.
    Тъкмо разлиствах, когато тя се наклони към мен и прошепна в ухото ми:
    – Ела с мен. Нека бъдем заедно вечерта…
    Едва тогава я огледах. Русолява коса, матови очи, правилни черти на лицето. Беше много красива. А аз се чувствах като омагьосан. Всичко в мен крещеше „да“.
    Стана ми адски неудобно, притесних се и от приятеля ми, който стоеше все така безучастен. Дотолкова бях объркан и паникьосан, че реагирах по възможно най-хлапашкия начин:
    – Ще трябва да ми платиш! – язвително казах и продължих с хапливия тон – Всички си плащат, за да са с мен…
    Първом тя се усмихна, а после дори се засмя леко. Вероятно на мен, а не на нещо оригинално, което бях казал. Аз гледах поокопитен и казах още нещо остро.
    Оттук насетне повечето неща ми се губят. Тя ме попита дали съм сигурен; аз излъгах, че съм сигурен. Тя промърмори нещо оптимистично за бъдещето и излезе от колата. Секунди по-късно приятелят ми подкара колата, бога ми, не помня накъде.
    Колко страннна случка. Какъв глупак бях. Това помня.

    Преживял нещо екстремно, човек си дава сметка за него и обстоятелствата около него едва след като мине доста време.
    Та оттогава аз имам натрапчивото усещане, че когато зърнах лицето и то ми беше познато. Бях я виждал някъде.

    Винаги избирах най-тъмния бар, където светлината претърпява мутации, добива странни форми и пречупвания. Тук светлината сякаш е от различно измерение. Казват, че тук далтонистът не се различава от останалите.
    Стоях на едно от онези високи столчета. По принцип са ръбести и неудобни, но в момента нищо не усещах. Бях пил нещо, а след него и друго. Някакви лампи хвърляха интересни отблясъци върху малката маса. На нея, една до друга, бяха разположени две изящни чаши с матовочервен отблясък. Май и течноста беше такава. От едната чаша отпивах, а другата по традиция не докосвах.
    Мисля си, че това място лекува далтонистите. Но не съм убеден. Другата вероятност, която ми се върти в главата, е че на това място няма светлина. Просто няма. Не е имало и няма да има. Това е идеалното място за хора като мен, които отчаяно търсят светлината. Тук те просто забравят за нея.
    Разбира се, до подобни размисли стигам само когато не съм много пиян. А когато съм пиян – тогава само усещам и чувствам. Усещанията и чувствата са много по-силни и истинни от логиката на здравия разум, само че не мога да ги обясня с думи. Поне така усещам.
    Някой ме побутна по десния лакът. Психически ме стресна, но физически не бях способен на шок или резки действия. Обърнах глава и се опитах да фокусирам.
    – Здрасти.
    – Здрасти.
    Беше една приятелка. Първоначално се изненадах, тъй като не я бях виждал от много време. Чувствах я много близка. Не че някога сме били много близки, не че си приличаме много или ни сплотяват общи неща.
    – Сам ли си? – попита ме, сякаш бързаше да се настани до мен, а после на спокойствие да си се нарадваме един на друг.
    Тя не беше сама.
    – Аха. Съвършено най-самият.
    За миг лицето и придоби странни черти:
    – А за кого тогава е втората чаша?
    Жените понякога са много детайлни. Дори и не ми мина през ума да я лъжа.
    – За Човекът.
    – Кой човек? Чий?
    – Човекът. Човекът, който чакам цял живот, но никога не идва.
    Не знам дали ме чу дори. От компанията и явно припираха за някъде.
    – Ще се чуем, приятно ми беше, пази се! – припряно изчурулика тя.
    И останах сам. Със светлината.

    Или без светлината. Все тая.
    И често стоях в това заведение, на най-тъмната масичка, най-малката, в ъгъла. Всъщност, всяка вечер. Искаше ми се да идвам и денем, просто за да видя облика на заведението по това време. Но никога не се чувствах предразположен.
    И чаках Човекът. Чаках Нея.
    Единственото нещо, което можех да правя освен да чакам, бе да размишлявам. И да пия. Не е особено интересно и полозотворно непрестанно да мислиш, особено при положение, че мислите ти не могат да изскочат от едно нещо. Затова пиех. Когато пиех – чувствах.
    Всички познати, които ме засичаха там, ме питаха „сам ли си“ или най-много контравъпросът „няма ли някой с теб“. Само веднъж ме попитаха дали чакам някого. Чаках, естествено. Много се радвам обаче, че никои не ме попита дали мястото е свободно. Не знаех.
    Не беше заето, понеже Човекът още не бе дошъл. Но това значеше ли, че е и свободно? Не мисля. Та нали затова е именно Човекът. Но не съм сигурен.

    Тя никога не идваше.

    А аз понякога си представях как идва. Как една вечер тя дойде.
    В началото не я познах. Беше просто човек, рискуващ да си навлече гнева ми, като сяда на единственото столче срещу мен. Но когато заговори… и я попитах дали тя е Човекът, и тя ми отговори че тя е Човекът, и се хванахме за ръка и прекарахме вечерта заедно и бяхме щастливи. На един дъх.

    Но светлината я нямаше. И в един болезнен миг прозрях, че всичко може би е било сън. Че онзи ден, с момичето, в колата, е един сън. Идеален и изящен, но все пак сън. И макар да бях избягал от този сън, в замяна животът ми се бе превърнал в сън.
    Но момичето от съня беше реално. Съществуваше. Сигурен съм.
    А ако искам да я открия?

    Или и това беше сън. Момичето не беше реално. Съществуваше само в сънищата ми. И тогава, аз започнах да я търся в сънищата си. Започнах да я сънувам, и когато тя ми предложи да отида с нея и да прекараме вечерта заедно, аз казах „да“.
    И тогава тя ме завличаше в царството на сънищата и там оставахме заедно. Никога не се върнах обратно, в тъй наречената реалност, света на живите.
    И в този сън аз осъзнавах, че сънувам. И това бе най-болезненото. Дори се сещах за теорията, че сънят трае няколко секунди. И това още повече ме подтискаше. В главата ми изникваше онази банална фраза „живей за мига“ и с голяма доза меланхолия и самосарказъм отбелязвах, че именно това правя.

    Но тя никога не дойде.
    Защото за всяко нещо в живота има точно по един шанс.

 

25.02.2004, 6 – 15.03.2004, 21:28