Вече разбрах какво означава популярната фраза „спиращи дъха гледки“. Това са гледки, до чието гледане, за да стигнеш ще останеш без дъх. И накрая се изправяш срещу тях – задъхан, изтощен и замаян.

Това е Пирин – красиви и величествени панорами. Мъчни за обхождане.

Подготвил съм петдесетина снимки. Беше ми трудно да ги отсея. Снимал съм в движение и от раз, тъй като бяхме уморени, бързахме и нямаше време за застояваме.

влак Варна → София → Септември → Банско

Най-запомнящото се е изумителната среща с контрольора. Щеше да стане фрапиращо видео, но нямаше как да го заснема незабелязано.
А нощем в Септември нищо не работи, нито едно магазинче или заведение. Чакайки влака си обречен на скука в това сякаш мъртво място.

Банско → х. „Демяница“


Миниатюрна дъга в центъра на Банско, всред едно живописно фонтанче.


Боклукът – в раницата!


… но не и цигарите.


Пчеличките се трудят усърдно.


Строителите – също.
Отляво-надясно: подпрял се на коляно, подпрял се на желязо, подпрял се на кирка, с ръцете на кръста, скръстил ръце пред гърди, пушещ цигара.


Въобще Банско е under construction. Целия град е затънал в строежи. Подобна е панорамата накъдето и да се обърнеш. Дивият капитализъм налази и дивните места на България.


На пластове: върхове и покриви.


Висотите… висят :)


Голям пъстър кълвач, който на снимката не е толкова голям. Харесвам ги, красиви и интересни създания. Отдавна се старая да ги снимам, но мърдат много и държат на разстояние.


„Място за палене на огън“. Тази табела самотно и показателно стърчеше от водата. Оригинално хрумване на някой, ядосан от пожарите или на друг, отегчен от забраните.
Все пак видяхме няколко огъня сред зеленината, но бяха под надзор… уж.


Водата беше чиста и кристално ясна. Магнетично хладка. Когато ни свършваха запасите пихме директно от езера и малки поточета.


Жажда за живот.


Естествен хамак.


Това имаше силно изразена аура. Така и не разбрах какво е, но беше като ореол около разстението. Духът на цветето..?


На самия път имаше малини, от двете страни на пътеката. Бяха много, а вкусовите им качества даже няма смисъл да ги коментирам. Почнахме да си берем и да ядем, като в един момент толкова се улисахме, че закъсняхме и нощта щеше да ни завари на пътя. Откъсването от малините и бездушното подминаване на храстите беше голямо изпитание за волята.
Опитахме и няколко диви ягоди – съвсем дребни и съвсем вкусни.


Този скакалец е един от малкото представители на животинския свят, които срещнахме. Скакалци, пчелички и едри мравки имаше много, но дотук. Преди няколко дни бях на едно хълмче на десет минути от вкъщи, в града. Там видях таралеж. А вчера, струва ми се, видях заек. Е, в Пирин не видяхме нищо…


Хижа „Демяница“. Обичам скромния и старовремски стил, но не и мизерията. Стаята ни беше изключително мръсна и занемарена. Нужно е едно минимално, наистина минимално поддържане, но и то се спестява. Олющената боя и напукани стени бяха най-малкото, те са неизменна част от интериора на такива места. Все пак мисля, че ни пробутаха възможно най-занемарената стая, тъй че другите може да са по-добре.
Контактите бяха скрити, покрити и на практика неизползваеми.
Хижарят беше сравнително млад. Гледаше ни с един такъв лукав поглед, ехидно-самодоволен. Държеше се и говореше някак странно. Можеше да мине за пиян, само че май не беше.


Имаше рафт с книги. Така и не ги разгледах.

х. „Демяница“ → Превалски езера → х. „Демяница“


На места всичко ми напомняше на Рила, най-вече заради скалите и върховете. Доста сходни планини.


Походите не бяха съвсем лесни. Обявените за 4ч ги вземахме поне за 7. Не знам кой е описвал времетраенето по всички табели и карти, но е изчислявал при следните условия:
- тренирани и калени планинари;
- път надолу;
- без багаж;
- с попътен вятър;
- при сухи и прохладни условия;
- без спиране, било то за почивка, храна или дори за снимане;
Сигурно са изчислявали времетраенето на пътя, отчитайки го по права линия, от въздуха. Може би са имали в предвид маршрута на самолет.
А най-интересно беше, когато някоя табела обявяваше следното: „х. ЕдиКояСи – 0,15ч“. Лъжци! Тези уж петнадесет минути всъщност се оказваха между половин и един час. Подозирам, че това е хитра уловка за примамване на повече хора. Минава си туристът, уморен и изгладнял, и що да види – хижа на 15 минути. Че тя на една пряка направо! И подмамен тръгва към нея.


Това беще най-красноречивата маркировка по пътя. И въпреки всичко пак объркахме пътя. Тръгнахме по жълтото, но му загубихме дирите и в един момент се оказахме на сухо синьо.
Маркировката в Пирин не е толкова изобилна, колкото съм свикнал да я виждам в Рила и Родопите. На места беше доста нарядко, а боята – силно изтъркана и избледняла. Въпреки това шансът да се объркаш не е голям.


На моменти наставаше абсолютна тишина. Огромни пространства без хора, без звуци, без вятър дори. Странно е като се заслушаш.


Пирин е скалисто място. От големи канари до малки чакълчета. Голяма част от пътя е стръмен и скалист. Пътеките са по неудобни камъни, което е доста изморително, а понякога дори изнервящо.


Малки цветенца се подаваха измежду грубите скали.


Рано сутрин. Време е за път…

х. „Демяница“ → х. „Вихрен“


Чисто бялото хъски с различни очи. Заедно с него потеглихме от „Демяница“, но после го загубихме в търсене на зелената (ах как я помня) маркировка.


Група мравки се връщаше от битка и повечето носеха по нещо. След дълго взиране установих, че тази е понесла глава на друга мравка.


Едно от групата на Василашките езера. Пътят ни мина през бреговете му. Група туристи се излежаваха разголени и демонстрираха шокиращите си шкембета. До един!


Статистически „Демяница“ и „Вихрен“ са на приблизително една и съща надморска височина – около 1900м. Всичко щеше да е много по-лесно, ако пътят между двете хижи бе равен. Но не е. Започва с няколкочасово стръмно изкачване и завършва с няколкочасово стръмно слизане. Ето тук – с десеткилограмовата раница, която ту ми тежеше, ту ме дърпаше надолу – усетих истинската умора.


Едно от най-високите места, през които минахме. В епогея на изкачването, малко преди да почнем стръмното слизане. Може би на около 2500м височина, близо до Тодорин връх. Далеч долу се виждат Василашките езера, през които минахме.
По височините Слънцето болезнено напича, но щом се скрие моментално става хладно. Сякаш дори вятърът става студен, когато няма слънце.


Любимото ми езеро. Едно от двете Тодорини очи.


Леко встрани имаше китно пасище с крави.
Малко след това Е. погледна нагоре и каза, че можело да завали. Мина не мина минута и… и… разбира се, ЗАВАЛЯ.


Небето потъмня и посивя, Слънцето се скри. В далечината проблясваха светкавици. Нямаше къде да се скрием, нито можехме да чакаме – бяхме по средата на пътя. Над три часа вървяхме през дъжд, който бавно и монотонно се усилваше. По едно време запраска град – сравнително ситен, но пък доста интензивен. Снимаше ми се, ала условията не бяха особено благоразумни за техниката.
Към края вече вървяхме през кал и локви, а камъните бяха станали хлъзгави и опасни. Беше доста изтощително, не си усещах краката. След този преход се отказахме да качваме връх Вихрен, който бяхме планирали за следващия ден. Много ме е яд, но нямаше как. Чувствах се физически изцеден и по-важното – в лошо настроение.


В хижа „Вихрен“ кипеше известна суматоха – заради дъжда се бяха стекли доста хора, търсещи заслон. Беше пълно и се настанихме в стая с още 5 души.
Една жена си беше натрошила ръката, доста неприятно.
Отидохме за вечеря в просторната, но препълнена столова. Поръчахме си, обаче нямаше къде да седнем. Имаше свободни столове, но винаги се оказваше, че всъщност са заети и чакат някой да седне на тях. Имаше и маси, където седеше само по един човек, ала и там се оказваше, че е заето и се чака някой да дойде. Не ние, разбира се. Навън, по пътеките всички уж са различни, мили, поздравяват се, разменят по някоя дума, помагат си. Планинари! Вътре в столовата се видя кой какъв е наистина. Всички отказваха, ни един свободен стол или маса не се намери (макар че си стояха празни). Нито едно свободно кътче. Да, точно толкова ни трябваше. Една рускиня ме отряза „за-а-аето“, след което дойде мъж и двамата си гукаха необезпокоявано на… четвърт площ от масата, сякаш са на романтична вечеря в изискан ресторант. Май изобщо не трябваше да сме любезни и да питаме. Накрая отидохме да си ядем в стаята.


Специалитетът на х. „Вихрен“ – баница с локум. За пръв път чух и ядох такова нещо. Просто и същевременно много вкусно. Донякъде докарваше на домашна баклава, но беше дори по-хубаво.


На сутринта столовата беше празна, като изключим мухите. Бяха много – десетки, стотици; навсякъде. Толкова много мухи само в едно помещение! Побъркаха ме с непрестанното им бръмчене и кацане по мен и чиниите.

х. „Вихрен“ → х. „Бъндерица“ → Банско


Малко след изгрева…


Небето се изчистваше, цветовете се появиха. „Винаги ще има утре“ ;-)


Цялата фауна на Пирин се беше събрала върху този цвят.


Ето я и флората. Сеч!