Знам какво си мислиш – че горната снимка изобразява психолозите и философите на съвременна България.

Има логика, но не е така. Това е едно най-обикновено… ако. Ала си има история.
Акото се беше пльокнало точно насред пътеката. Пътят ни минаваше оттам. Вървяхме един зад друг. С голяма крачка и лек подскок Е. го прескочи. Аз кривнах в тревата и го заобиколих отдясно.

Така, сега ето какво би казал един средностатистически психолог-философ за горната ситуация. Неговия професионален психопортрет и диагностика:

  • Е. (която го прескочи) е смела и целеустремена. Решителна. Тя е сигурна в пътя, който върви и не се колебае да отстоява позицията си. Впуска се стремглаво без много-много да му мисли. Само напред и нагоре, без да глада назад, към миналото. Не се бои да посреща опасностите с високо вдигната глава.
  • Аз (който го заобиколих) съм колеблив и нерешителен. Не съм сигурен в себе си и възможностите си, нямам самочувствие, липсва ми увереност. Предпочитам дългия, но безопасен път. Залагам на сигурното, не обичам рисковете. Боя се да се изправя лице в лице с опасността. Предпочитам да заобикалям и да се крия. Не решавам проблемите, а бягам от тях. Освен това, забележи, имам десни политически наклонности, понеже съм заобиколил от дясната страна…

И така нататък. Психолог-философът е като спортните коментатори, социолозите и разните там „експерти“ и „анализатори“, които ни се натрапват в публичното пространство. Всички те имат ужасния навик да говорят в случаи, в които няма какво да се каже. И да вадят изводи от неща, от които не могат да се извадят изводи.

Когато човек няма какво да каже, но се пъне, настават големи брътвежи. Говоренето не трябва да е самоцел. Защото ако говориш по задължение или само заради самото говорене, колкото „да не е без хич“… тогава произтичат потресаващи идиотии.