Отдавна не съм писал нещо, кхм, сериозно…
Великите идеи не бива да потъват в забрава. Трябва да се предават от поколение на поколение, да се документират и записват – ако ще и на парче мазна салфетка…
И така! Легендата разказва за 40 девици, които завързват косите си една за друга и скачат от нос Калиакра право в морето, за да не попаднат в турски плен. Разбиват се в скалите, превръщат се в отлитащи жерави и някакви такива.
Историята е малко противоречива, защото върху една каменна плоча на мястото пише по-иначе: след като завързали косите си, а в същото време турците нахлували, девствениците започнали да отстъпват назад. Ала понеже била непрогледна нощ – не видели края на пропастта и паднали. Така де, те и без това искали да скачат, но съдбата ги преварила и станало малко ненадейно… Абе според мен това е по-смотаната версия, защото действието се размива и се губи патриотичния драматизъм, но нейсе.
На нас – съвременните хора – ни е малко трудно да разберем постъпката на девиците. Добре, бягали са от потурчване и оскверняване, ама чак пък да се самоубият? Днешната жена не би се предала толкова лесно; по-скоро би изчукала цялата османска армия, след което да се оближе мръснишки и да ги заколи, докато спят.
Историята мълчи за много неща, но аз сега ще обясня.
Гледката е била силно травмираща, особено за чистото и неопетнено съзнание на една девица. Ще го опиша с останалия ми дар слово, макар изречено наживо да е далеч по-изразително. Османските воини (тук някой от публиката подхвърля „рязаните“) са настъпвали. Мургави, озъбени, благоуханни главорези. Представям си ги като нещо средно между орки и шишкаво-мустакато-разпасани подляри с лукав поглед (такъв образ ми се е запечатал от учебниците по история). Виждайки 40-те девици тантурестите орки захвърлят ятагани, разпасват пояси и разкопчават дюкяни… чалмите им хвърчат по земята, докато загорелите турци с озверял поглед препускат по каменаците, пък ония им работи се лашкат свободно…
- Оооох на батяяяя!!! – на турски си примлясквали воините и потривали лапи, докато пяна излизала от устата им, а очите им светели с онзи особен блясък…
[тук трябваше да има изразителна рисунка-карикатура, която да избие рибата... но нямаше кой да ми я нарисува]
При това положение и аз да бях девица – и аз щях да се самоубия.
Друг е въпросът, че не всичките са били девици. Девици, ба – бабини деветини!
Мъчно ми е обаче за прецаканите. Винаги, когато се прави нещо колективно, в последния момент някой съжалява или се отказва. Така например със сигурност някоя девица не е искала да умира (особено пък да умира девствена), но останалите са я повлекли, кучките.
Или пък ако косите им не бяха завързани щеше да се случи нещо подобно:
- На „три“ скачаме. Гооо-тови? Еднооооо… двеееееее… трии!
При което половината скачат (наивните те), а останалите… си остават по местата. Винаги така става.
