Гражданинът X си пусна телевизора.
От екрана го посрещна поредната телевизионна игра. Водещият се смееше с дебелашко-високия си тембър, а публиката крещеше, свиркаше и ръкопляскаше.
Гражданинът X също започна да се смее. Той бе пуснал телевизора едва преди две секунди. Точно две. Не знаеше на какво се смее, нито знаеше на какво се смеят тези от екрана; не знаеше за какво става въпрос и си имаше съвсем бегла представа какво гледа.
Гражданинът X, трябва да отбележим, беше умерено интелигентен човек. Да, падаше си по американски екшъни, но като цяло рядко се оставяше да го будалкат. Въпреки това: всички се смееха и той, обхванат от общото настроение, атмосфера и съпричасност (която зрителят винаги изпитва към филмите – тръпне в напрежение, когато ситуацията е напечена, или пък изпитва срам, когато героят е направил нещо срамно), също започна да се смее. Хал хабер си нямаше защо.
