Мила дневничке,

Днес ще ти демонстрирам няколко елементарни трика, чрез които можеш да оплюеш, „наредиш“, „нахраниш“, засегнеш и обидиш човек.

Това, което ще прочетеш не е плод единствено на моя зъл гений. То е вдъхновено от чужди думи и случки. Дет се вика – по истински случаи. Ще те запозная с върхът на блогърската публицистика и политология и най-изкусните приоми, с които си служат куп талантливи стожери на перото и демокрацията.

Като за начало: две неща са нужни, за да нагромиш човек. Това са името и външността му. За щастие и двете не зависят много от него, така че мръсникът ти е в кърпа вързан и няма къде да избяга!

Мръсен номер 1: да се заиграем с името му.
Има хора, които се раждат по-ощетени от други. Те получават имена, които не са избрали сами и от които после си патят. Някои имена са по-специфични – те позволяват заигравка с тях, удобни са за игра на думи, навяват лоши асоциации, синоними са на лоши думи или просто звучат лошо. Притежателите на такива имена стават обект на подмятания и подигравки още в детската градина, после изживяват някакъв ад в училищните си години, а накрая се сдобиват с глупав и аграрен прякор, с който са принудени да живеят до края на дните си.
Човек, разбира се, не избира сам името си, нито е виновен за това как са го кръстили неговите родители. Не е виновен за името на баба си и дядо си, на някой от които вероятно е кръстен, или пък за толкова далечната нему фамилия. Освен това името нито го определя като личност, нито пък олицетворява неговите действия и живот. Но зачерквам всичко това с ясната мисъл, че то няма значение. МОЖЕМ ДА СЕ ПОДИГРАЕМ С ИМЕТО НА ЧОВЕКА БЕ, ХОРА! Можем да го подиграем по махленски, да го тънко иронизираме, да се ебаваме на висок глас, докато се задавим от оригване. Ще го принизим чрез името му. Самите ние ще изпъкнем чрез името му – колко сме оригинални, интелигентни и находчиви. И смели!

Нека започнем с примерите, за да онагледим написаното дотук. Ще вземем за пример премиерът на Реп България – другаря Сергей Станишев. Избирам го, защото е достатъчно популярен и универсален, защото всички го мразят и защото по стечение на обстоятелствата е добър за пример.
Усети ли първия удар? Нарекох го „другаря“. Така подчертаваме неговата комунистическа принадлежност. Това няма много общо с името и е само между другото – но е важно, тъй като всички мразим комунистите и трябва всячески да ги омерзяваме!
1.1. Да се върнем на името. Можем да наречем другаря СерГЕЙ. Няма никакво значение дали той е гей. Дори няма значение ако доказано не е гей. По дяволите, кой въобще се интересува дали си гей в днешно време? Пък и ние нямаме нищо против гейовете, те са хора като нас, блаблабла, и те имат същите права, блаблабла, всеки има право да блаблабла с когото си блаблабла… СерГЕЙ! Сер-гей!
1.2. Серьожа! Не е достатъчно просто да играеш с думите и да ръсиш дебелашки шеги – трябва и да познаваш противника си, за да знаеш как да го засегнеш. Тук всичко е строго индивидуално. В нашия случай нека акцентираме на неговия произход, за да подчертаем, че е омразен руснак и презрян комунист. Трябва жлъчно и ехидно да го наречем „Димитриевич“. Не че сме расисти, не. Ние не дискриминираме никого по полова, расова, религиозна и партийна принадлежност. Не мразим „пияните руснаци“, „тъпите американци“, „мръсните цигани“ и „рязаните турци“. Това са глупости.
Не забравяйте и друго. Докато обиждаме хората и както е в случая – властоимащите, трябва от време на време да твърдим, че ние уважаваме институциите и по принцип институциите трябва да се уважават. И ние ги уважаваме и се държим коректно, нали така? Все пак сме големи и възпитани хора. Нищо, че ония са мръсни педали.
1.3. Изключително оригинален подход е да го наречем СтаниШЕФ. Вярно, че звучи по-културно от предишните, но както знаем нищо не е идеално. Това действително е иновативно решение, с което разобличаваме всички политици и министри. Тънък хумор, изкусна ирония, че и забавно, а?
1.4. Използвайте умалителни. Задължително трябва да натъртим колко маловажен и нищожен човечец е нашия враг. Това е и начин да подчертаем крехката му възраст, бедния опит и най-вече нашето превъзходство пред него, редом с жизнения ни опит отгоре. Ние колко повече сме видели, ехееее, и колко такива като него са ни минали през главата, ъхъъъъъ…
1.5. Да „забравим“ името му. Перфектен начин да демонстрираме колко е маловажен, как не ни е на нивото и колко сме извисени. Важно е докато постоянно говорим за него и го обсъждаме и обиждаме да изкараме нещата така, сякаш той въобще не ни интересува и нехаем за него. Ние сме над тези неща, нали така? Може да изиграем следната сценка с леко небрежен и снизходителен тон:
„Този бе, Сакско… ъъъ, как му беше името…“
или пък например:
„Асдасдкйдскф… или какт там муй ието, деа го нам…“

Мръсен номер 2: да намерим най-гадната му снимка и да я публикуваме.
Снимките, ще знаеш, са неконтролируеми. Всеки от нас може да бъде хванат във всякакъв момент – срамен, грозен, неприличен. Всеки може да бъде сниман в миг, в който е мигнал, отворил уста или направил гримаса. Хубавото за вас, приятели, е че съвсем нормални и естествени неща могат да бъдат заснети по кофти начин и с кофти подтекст. Заснети така, че да изглеждат зле и порочно. Някой се прозял, друг се облизал, трети път хванат в движение, а някой – пази боже! – се усмихнал (тук подтекстът е демоничност, лукавост и подлост, змийски поглед и змийски език)… такива кадри, извадени от контекста могат да бъдат един от най-големите ви козове. Време е за поредния ни евтин номер – унизителни снимки! С тях вие ще дискредитирате, ще принизявате, ще громите. Остава единствено да потърсите нужната снимка, да я откраднете от някой сайт и да я публикувате. Няма значение колко бездарен, скучен и лишен от всякаква логика текст сте написали. Един такъв кадър ще спаси положението и ще докаже всичките ви обречени тези! Пък и хората още от деца обичат да пропускат параграфи и да гледат само картинките.

Коварството иска креативност и ето ви още малко: вкарайте уличаващата го снимка в потресаващо тъжен контекст и воала – имате чудесната манипулация!
Пример: говорите за децата в Могилино или Сомалия… децата, които умират, ако изобщо може да се говори за умиране, когато никога не си живял… децата, които са нещастни, ако изобщо може да се говори за нещастие, когато никога не си познал щастието… хлъц…
И праааас! До текста за Могилино-Сомалия пускате снимка, на която президентът вдига наздравица по случай Нова Година. Той е добре облечен, изтупан, с чаша вино в ръка и… иии… усмихнат! КАК ТАКА ЩЕ СЕ УСМИХВАШ ВЕЕЕЙ!!! Че и диша даже?!?
Разбира се, ако ли пък президентът не беше вдигнал наздравица, тогава ние щяхме да го упрекваме за това – как не си върши работата на държавен глава, как не спазва протокола, как не ни представлява и неща от тоя сорт. Винаги ще намерим за какво да се захванем и ще изкривим нещата така, както ни е угодно. Ние имаме правото да нямаме угодия, да мрънкаме за всичко и да сме вечно недоволни – защото сме безгрешни и неповторими!

За съжаление, докато оплюваме известни личности плюнките ни често не достигат до тях. Може по цял ден да се занимаваме с разни хора, да ги гледаме и одумваме, все едно са част от личния ни Биг Браар, но те едва ли ще разберат за нас. Може да проявим завиден инат, като пишем цели плеяди от постове; можем да сме шизофренични, докато се обръщаме към известните личности на „ти“ и им се обясняваме лично, все едно наистина говорим с тях лице в лице и ни чуват… но истината е, че не ни чуват. И всъщност целия този театър е за пред нас самите (и няколко такива като нас, евентуално). Един вид душевна мастурбация.