Всяка година си обещавам да стана нов човек. Приятели са ме чували да казвам полусериозно, полу на шега: „ставам нов човек!“. Всъщност не знам защо ми е да ставам нов човек – и сега нищо ми няма, не съм толкова зле. Винаги може още, да, ама чак пък нов… не. Както се казваше някъде – „не съм доволен от това, което съм, но се радвам, че не съм нещо друго“.

И така всяка година „ставах“ „нов“ човек. Даже по два пъти – веднъж на Нова година и веднъж на рождения ден. Щото това са големите дати, нали, датите за обрат и равносметка. Пълни али-бали, сещаш се колко нов станах.

Чудото се случи тази година и за да е сигурно, че няма нищо случайно, то се случи точно около рождения ми ден. Застигна ме без да го търся. Нещо като съдба (не че някой знае какво е това), нещо като възмездие. „Нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света“ ;-) Не мина леко, но вече се чувствам различно. „Нов човек“ съм. Отвън едва ли си личи и надали ли някой би забелязал нещо. Предполагам няма да има видим външен израз. Но промяната е вътре в мен и аз я чувствам. Или поне така си въобразявам, защото ми се иска да си обясня нещата, да назова неназоваемото, а и както доста писатели изпитвам увлечение към тежкия драматизъм.

Смятам да бъда по-добър и по-честен. Независимо колко банално и наивно звучи. Това не значи, че досега не съм бил добър и честен; нито пък означава, че съм бил. Нищо не означава, освен че се опитвам. Просто винаги може още и никога не трябва да се отказваш. По принцип. За всичко.

И по-работлив и амбициран.

Иска ми се да има справедливост. Честност някаква, хармония. Ако хората не могат сами да си го осигурят то поне се надявам да има някаква висша инстанция, която да го прави. Хрумна ми мисълта, че за да отидеш в рая, това означава тук да живееш като в ад. Това е цената да си добър и сякаш тези дни го изпитах. Дълго обсмислях точния начин, по който да го кажа. Понякога думите са нещо много празно. На всяка една фраза могат да и се намерят неточности. И най-добрата сентенция си има изключения, пробойни и противоречия. Всичко е толкова относително и разнообразно, неясно и условно, че е твърде трудно да кажеш нещо, което да носи в себе си абсолютната истина; да е ясно, категорично и безсмъртно, да можеш да му се довериш напълно и да следваш завета му.

Не съм си заебал блога. Блогът не е издание или списание, което да излиза редовно, в срокове и ограничения, с цел да задоволява аудиторията, да изпълва чуждите очаквания, да поддържа посещаемостта и т.н. Моят блог, както аз си го разбирам, е за да пиша когато ми се пише. Ако това прави и някой друг щастлив и запълва времето му – добре дошло. Щом не съм писал значи съм нямал настроение, нямал съм сили или време. Без точното настроение и нагласа понякога не мога да вържа и две изречения. Щом в момента отново пиша, значи съм подтиснал подтика (за кой ли път) да затрия всичко и да зарежа всичко. Това е хубаво. И както се пееше в една песен, която чух точно веднъж в живота си – „I’m back, razing hell, you can’t resist my spell“… макар така и да не разбрах дали беше razing или raising…