Новогодишните премеждия свършиха. Интересно, че и тази година се прибирам на 4-ти.

Подозирам, че онзиден загубих една година от живота си. Още не съм се огледал за бели косми, но може и да имам. Освен това осъществих снежно-планинското си пътуване за тази година, било то в напълно градски условия. Но нека започна отначало…

Във Варна билетчето за Градския Транспорт (да се свети името му) поскъпна на 80 стотинки. Новогодишно. Следизборно.

Питай някой от маститите копои и той ще ти каже, че поскъпването се дължи на покачването на качеството в транспорта. По-високо качество – по-високи цени. И наистина: още на втория ден след поскъпването качеството толкова се бе качило, че автобуси не пътуваха. Иронията бе пълна. Половината линии изобщо ги нямаше, а останалите минаваха през час и не отиваха до крайните спирки. Един вид – малко, но качествено!

Обзалагам се, че нито един от маститите копои не е стъпвал в автобус от доста години насам.

сряда, втори януари…

В ранния следобед слязохме към центъра. Транспорт все още имаше. Времето вече беше ужасно – сняг се трупаше на парцали, а вятърът безжалостно шлайфаше и оформяше ледената панорама.
В навечерието на виелицата аз обикалях морската и снимах. Беше необикновено безлюдно. „Няма други луди“ – каза приятелката ми. Направих кадри без никакви досадни силуети на тях. Не че виждах какво точно снимам… обектив, визьор и очи бяха мокри и заслепени. Заради вятъра дори не можех да държа ръцете си стабилни и неподвижни.
После слязохме до морската ивица и поснимах вълни. Така де, щраках нещо. Бяха впечатляващи и красиви, макар да ни деляха малко мъгла, много вятър и милиони прелитащи снежинки. Пък и е трудно да се абстрахираш от кучешкия студ, който те сковава и прониква сякаш през костите ти…

Веднъж Иван ми каза, че фотографите са най-коравите копелета (е, перифразирам с мои думи). В планината всички вървят по пътечките и маркировката, само те щъкат наляво-надясно и изкачват най-мъчните и неудобни места, за да снимат някоя панорама.

Пропускам това-онова и стигаме до момента, в който се домъкнахме обратно до „спирката“. Тя не е никакъв заслон. Новите спирки са като един оголен кол, около който да обикаляш като говедо. Те дори от слънце не пазят, камо ли от вятър и сняг. Но си имат вградени рекламни пана, което е по-важното.

Обзалагам се, че нито кметът, нито общинските съветници са чакали на спирка през последните години.

И тъй на мястото, отредено за спирка започна да се събира внушителна тълпа. Автобуси не минаваха и подир малко сред хората се разнесе мълвата, че да, автобуси не минават. Нито маршрутки. Малкото таксита бяха заети, а един свободен дори отказа да ни вземе. Мисля, че частниците в България твърде много са се ояли и не си спомнят гладните години – иначе защо всички бързат да почиват по празниците, в нормални дни и затварят в 18, а след мръкване градът тотално умира и почти нищо не работи.

Накрая дойде един тролей и зверски се претъпка. Още в началото шофьорът и кондукторката побързаха да предупредят, че няма да пътува до крайната спирка, а само до точка X, понеже нататък имало задръстване. Коли, автобуси, снегорини… всичко било закъсало в снега. Въпреки това всички се качиха – при липсата на друг превоз нямаха избор.
С тътрене и буксуване тролеят наближи точка X. Баирът беше заснежен и заледен, няколко коли и автобуси действително бяха закъсали, но лека-полека се измъкваха. По моя преценка с малко изчакване щяхме да успеем да продължим. Обаче усещах какво ще стане. Нали се сещаш, че шофьорът няма да спре, да отвори вратите и да викне на цяла сурия измръзнала и изнервена тълпа да слезе. Не, но нещата стават от самосебе си. Настроени за слизане, вместо да бъдат малко по-настоятелни, хората самички щяха да поискат да слязат. Нагласи, всичко опираше до нагласи. Елементарна психология или докъде може да стигне човешката простотия. И ето, че след като спряхме зад задръстването, което след пет минути вече нямаше да го има, самите пътници нададоха вой да излизат. „Отваряй ни вратите и да си ходим“. Ми отвори ги човекът. Ми слязохме. Ми поразчисти се пътят и тръгна след няколко минути тролеят; че и ни подмина – същите, които бяхме слезли. И спирката подмина.

Отново на „спирка“. По-близка до вкъщи, но все така далечна. Без никакъв транспорт и никакви изгледи.

В далечината зърнахме маршрутка, в която се качваха хора. Със сетни сили изтичахме до нея. Погледнах отпред, но нямаше номер.
Оказа се самотен шофьор, който е съжалил групичката на „спирката“ и е спрял да ги вземе. Човекът така и така отивал да презарежда, та решил да откара който може докъдето може. Безкористно.
На един баир обаче закъсахме, забуксувахме и спряхме пред кръстовището. Шофьорът положи сериозни усилия да измъкне микробуса, но не успя. Отвътре хората приглушено шепнеха „ако трябва да слезем и да бутнем“, но по-скоро го казваха на себе си, за самоуспокоение на съвестта, отколкото силно на глас, на шофьора. Никой не слезе да бута и накрая шофьорът се предаде. Отказа се да ходи да презарежда, ние слязохме, а той се върна наобратно и надолу по баира. Дано след това да е кривнал и вече олекнал от ненужния товар все пак да е отишал за зареждане.

Останалите тридесетина минути прекарахме в мъчно ходене срещу стихиите. Излишно е да описвам с думи как шибаше вятърът и как безброй ледени парченца се впиваха централно в лицето ми. Накрая не можех да си държа очите отворени. Бяхме жалка гледка отстрани, а Е. си беше забравила шапката и косата и бе замръзнала в ледени буци.

21-и век, Еуропътъ, Първата Европейска Година на Българите и т.н. простотии…

А празничната украса ни гледаше ехидно отгоре. Светещи елхички, звездички и мечета ни се смееха… Честита Нова Година!