Крилатите фрази. Но не традиционните, популярни, банални клишета. Крилатите фрази като фразите, които ни окрилят.
Не знам как да го обясня. Трябва да си го изпитал, за да го разбереш. Сигурно ти се е случвало да чуеш някоя фраза, която да ти влезе под кожата. Да не ти излиза от главата, да си я повтаряш постоянно. В по-напреднала форма на явлението ти изпитваш някакво удоволствие да казваш въпросната фраза, да я повтаряш пред приятели, да си я слагаш в профили и подписи, да се самоизтъкваш с нея. Кой не се е „представял“ с някой цитат или фрагмент от нещо – примерно книга, филм, песен? Най-често на английски. А някой да е съзерцавал завършения си профил – аватар, текст, визия – изпитвайки странно, почти извратено удоволствие?
Най-сериозно е положението с фразите, които осмислят живота ти. Думи, които те подхващат както ритъмът подхваща танцуващия, обладават те, вкарват те в делириум и те завъртат, завихрят. Те придават смисъл, съпътстват те занапред. Обясняват много, оправдават грешки, предпоставка са за нови. Те те водят. Чуваш ги отнякъде, някак… и ги прихващаш, лепват ти се. Като паразити. И това, което най-много постигат е да им повярваш – а те да те успокоят, да те доведат до душевен мир и до сладката заблуда, че си разбрал нещо, че си прозрял частица от Нещата.
Веднъж един съсед и баща ми се срещнали. Съседът попитал баща ми „как си?“.
- Различно. – бил отговорът.
Съседът се спрял, постоял замислен, сетне измънкал нещо одобрително и си тръгнал.
Тази история ми я разказа… той, съседът. Всеки път като ме срещнеше ми го разказваше, обясняваше ми колко прав е бил баща ми, как наистина било различно, всичко било „различно“. Даваше ми лични примери от живота си, примери от бокса (бил е боксьор). Вместо поздрави, караше ме да предавам на баща ми „Различно! Кажи му „различно“, той ще се сети!“. Говореше въодушевено. Разправяше това на всички…
Някои от тези фрази помитат и без това малкото ти останал здрав разум. Игнорират житейския ти опит и още повече живейския опит на другите. Или просто го обръщат (изопачават?) в своя полза. Горната история не е пример за такава фраза, а по-скоро лирическо отклонение. Та тези фрази стъпкват всякаква логика по пътя си. Ти ВЯРВАШ в тях. Или ти се иска да вярваш, защото звучат добре и удобно. Едно поне е сигурно – поне за момент си вярваш, че вярваш. При други обстоятелства може да не вярваш, дори да не ти направи впечатление знаменитата фраза. Зависи от момента, от настроението. За да се убедиш в това можеш да си поиграеш с всяка такава фраза. Можеш да я обърнеш наобратно, да изкажеш пълната и противоположност и пак да ти звучи все толкова добре, смислено и премъдро. Може да я изкривиш в 100 разновидности и всичките да звучат като Самата Житейска Истина. Когато осъзнаеш това вече ще гледаш на думите по съвсем друг начин. Тези фрази най-често са обобщения и категорични констатации, но като се замислиш ще откриеш прекалено много изключения, пробойни и противоречия. Но тук и сега, при точно определени обстоятелства и настроение, тя те грабва. И ти вярваш. Сещам се за това всеки път, когато убедено и мъдро констатирам, че „хората не се променят!“, както и всеки път, когато дни по-късно със същата тази убеденост и целомъдрие заключвам, че „хората се променят…“
