Представям ти един от най-странните филми, които съм гледал. Нещо като съвременна и умопомрачителна екранизация на „Алиса в страната на чудесата“. Филм, разбира се, на Terry Gilliam.

Когато препоръчах на една приятелка филма „Tideland“ тя каза с известна нотка на несериозност:
- За праха за пране, който е завладял Земята?
Не знам обаче дали този филм е за препоръчване. Дори не съм сигурен с какви чувства ме остави.

Гледането е истинско изпитание за нерви, търпимост и воля. Не че филмът е лош или стандартно тъп, просто… трудно се гледа, трудносмилаем. По цял свят хората масово са напускали салона преди края на прожекцията. Аз успях със сетни усилия да го догледам целия – къде от любопитство, къде с чист инат. На моменти дори с интерес.

Гротескни кадри, тежка и тягостна атмосфера. Действие, в което не виждаш последователност и сюжет, сякаш лишен от смисъл.
От другата страна – наситени цветове, много въображение и невероятна актьорска игра. Малката Jodelle Ferland (по онова време едва десетгодишна) изиграва ролята си прекрасно и покъртително. Нейната героиня носи звучното име Джилайза-Роуз, което, не мога да обясня точно как, но сякаш и отива. А момиченцето обходи такъв огромен спектър от емоции и настроения, при това с такава дълбочина, че развълнува дори сляп за актьорската игра зрител в лицето на моя милост.

На моменти извратен, на моменти брутален… но всичко това пресъздадено чрез намеци и внушения, без толкова буквализъм. По едно време си мислех, че момиченцето е леко побъркано заради родителите си, които са били на хероин, докато са го зачевали (това го няма във филма – роди го болното ми съзнание под влияние на филма). После сериозно се замислих над възможността малката да е резултат от акт между брат и сестра. И накрая нейния брат да и посегне. И всякакви такива психарии.

Някъде прочетох интересното заключение, че този филм е душевната мастурбация на стар (и реномиран, бих добавил) режисьор. Дето си го изпълва него, кефи си го, кара го да се чувства завършен. Само че зрителите не улавят и капка от това. Дори и по-специалната публика, която по принцип харесва нестандартните филми на Gilliam. Филмът също така е правен по книга, така че заслугите не са единствено негови.

Самият Gilliam казва за филма (явно се е налагало доста да обяснява), че отразява гледната точка на дете. Светът през очите на дете – шокиращ и наивен, изкривен от защитните механизми на детското подсъзнание. Какво може да направи с един свят детската невинност и ум. Завършва с думите: „Бях на 64, когато направих този филм. Мисля, че най-накрая открих детето в мен. То се оказа малко момиче“.

Дали се прави на интересен или наистина е такъв – аз не се наемам да гадая…

Tideland не отправя никакви послания, но затрупва с внушения. Тук думите звучат празно – трябва да се гледа. Заслужава си да се гледа даже само за да видиш какви неща стават по света. Дали е скучен или навярно има гениален замисъл, който обаче не можеш да разбереш? Не знам, но си заслужава да се гледа дори единствено за да си поблъскаш главата над тези и други въпроси.

ПП: филмът е Пълна Психария!

23.I.’08