Преди няколко вечери беше пикът на метеорния поток Персеиди. Тази година бях малко по-подготвен, а и небето беше ясно, така че излязох да снимам. След полунощ се озовах на един самотен хълм по периферията на града. Беше си малко страшничко – тъмно и самотно, никога не знаеш какво ще ти се стовари. В далечината се чуваше обезумял кучешки лай. От време на време се прокрадваше и някаква музика, идваща от циганската махала, намираща се отвъд хълма.
Видях десетки метеори, но „улових“ едва няколко. Всичко беше по законите на Мърфи – насочвах камерата нанякъде, а те спираха да се появяват там. Или пък по време на 30-секундната експозиция не се случваше нищо, а после, докато апаратът „мисли“ 30 секунди, минаваше някой и друг болид.
Поне се нащраках на нощни силуети, самолетни дири и тем подобни…
Хубавите неща стават случайно. Видях самолет, чиято траектория се доближаваше до Луната. Бързайки да не изпусна момента, съвсем нескопосано нагласих статива и натиснах копчето. Беше по-скоро експериментално, отколкото в търсене на смислен кадър. Обаче в този момент на същото място мина метеор. Персеидът е горната следа, самолетът е долната.
В крайна сметка не ме нападнаха върколаци или извънземни, но имаше друг horror момент. По принцип нощес избягвам да сядам на диви места, защото си представям какви гадинки могат да ме налазят. Да, знам – и те душа носят… но ме е гнус. Този път пренебрегнах тези опасения и седнах, успокоявайки се наум: „Сядам за няколко минутки, какъв е шансът нещо да ми налети, точно тук и точно сега?“
Голям. По едно време усетих някакво движение по крачола на панталона. Нещо в мен изкрещя „паяк!!!“, ала нямах много време за размисъл, понеже панически подскочих. Отърсих се в нищото и от нищото и включих фенера. Не беше паяк, беше по-лошо: на земята лазеше стоножка!
Поука: човек не трябва да загърбва принципите, които са го ковали и пазили жив толкова години.
