Националния ни отбор по волейбол не успя да се класира за финалите на Световната лига, след като загуби драматично последните си два мача с Бразилия. За сметка на това, на национално ниво все пак се доказахме – като кресливи диваци.
В Двореца на културата и спорта във Варна спокойно могат да зачеркнат думата „култура“ от името. И без това повечето хора го знаят просто като „Спортна зала“.
Та в Спортната зала шумът и грохотът са на такива висоти, че африканските вувузели нищо не струват. По време на волейболните мачове се събира една публика от пет и повече хиляди човека, които са там с идеята да помогнат на отбора като издават най-силния и отвратителен шум, на който са способни. Не всички там са волейболни фенове. Някои са просто фенове на България, а голямата част – хора, които са решили да избият своето неудовлетворение от държавата и живота си под формата на спортна злоба. Силата на крясъците и пищенето сякаш са пропорционални на нещастието от това в колко малка, бедна и неизвестна страна живеем…
Тегне някаква дълбока заблуда, че имаме добра публика. Разбира се, за нашите стандарти може и да е перфектна – нали важното е да се покаже, да се чуе, да се изцепи, да се изхвърли по ганьовски. За морал и феърплей е смешно да си говорим. Противниковия отбор бива жестоко освиркван при всяко отиграване, при всеки сервиз. Феновете още не са се научили да се радват на добрите отигравания на техния отбор, вместо на лошите такива на противниковия. Напротив, те само се надяват на неразбория у врага – я някой да се контузи, някой да сбърка, нещо да се обърка. Отношението към опонента е примитивно и остаряло, липсва всякакво уважение и обективност. Поне на чуждия химн вече се пляска, макар че историята помни и моменти, когато е бил зверски освиркван. Явно ситуацията и плебеса не са се променили особено през всички тези столетия от времето на гладиаторските битки до днес. Когато бием – смях и подигравки, когато падаме – оправдания и псувни. По микрофона редовно звучат призиви за крясъци и освиркване на чуждите играчи. Точките за нашите се обявяват възторжено, докато противниковите – тихо, монотонно, апатично. Но най-комични са коментарите, които прави тъй нареченият „водещ“. Добре, че чужденците не знаят български, че иначе… голям срам. Само си представи – противников играч изпраща топката високо в аут, а идиотът с микрофона почва да пее с ехиден тон „Висоооо-кииии сиии-нии плааа-нии-ниииии“…
Идиотът с микрофона е ДИ ДЖЕЙ Теди Джорджо. Коментарът за него е излишен.
Сякаш хората не са дошли, за да се забавляват и наслаждават на играта, а са дошли, за да начукат тиквите на противника и после да се приберат вкъщи удовлетворени и национално горди. Всъщност отдавна известен факт е, че публиката е съставена основно от хора, дошли да си избият агресията, като това далеч не важи само за футбола.
Другата заблуда е, че публиката е едва ли не седмият играч на отбора, че активно спомага за победите. Наивно и доста лекомислено е да се мисли, че щом някой вика за теб, то той непременно ти помага. Може да прозвучи клиширано, но нещата са много по-дълбоки. Става въпрос за психология. И когато един отбор е с по-крехка и лабилна психика – какъвто именно е нашият отбор в повечето от случаите и важните моменти – то той е по-податлив на всякакви шумове, независимо от чия агитка идват.
В този смисъл варненската публика прави мечешка услуга на волейболистите ни. Постоянните скандирания на имена и малоумните реплики на диктора, насочени директно към отбора и играчите, обръщайки се към тях по имена и понякога дори говорейки им, само ги изнервят притесняват. Мач не се печели с нивото на децибелите и броя на освиркванита. Представи си следната ситуация – наш играч се готви да бие сервиз, точката е решителна. В този момент цялата зала почва да скандира името му, а идиотът с микрофона подканя с някоя от редовните си реплики, например: „Спокойнооо, още нищо не е загубено… Ей сега ще ги обърнем… Знаете, че тук, във Варна, нищо не става без позволението на публиката…“. Познай дали всичко това – погледи, възгласи, грохот, очаквания – стоварено върху един играч му се отразява положително. Не се. И той бърка. И тази ситуация я виждаме вече за хиляден път.
Често съм чувал отзиви от чужденци, че българската публика (била тя спортна или музикална) е много активна и атрактивна, докато в чужбина били по-тихи и отегчени, пренаситени. Всъщност истината е, че просто сме малко по-назад и в това. Дивото още ни зове…
