• Ден: последен за 2009, 31.XII.2009.
  • Направление: хижа Мазалат, Стара Планина.
  • Крайна цел: „Голямо мазало“, дет се вика, по случай Нова година.
  • Плануван маршрут: Севлиево – село Лъгът – хижа Мазалат.

Първи сборен пункт: Севлиево, разклонът.

„Разклона за Севлиево“ е дестинацията, където спира рейсът по направление Варна-София, понеже не му се занимава да влиза в града. Нощем мястото изглежда като средата на нищото, изключая, че наблизо се мярка околомръсната бензиностанция. Разбирайки се по телефони и светейки с фенери, криво-ляво подгрупа 1/2 се събрахме и поехме с бодра крачка към Севлиево. Часът минаваше 4 след полунощ.

Севлиево

Малко по-късно вече бяхме в града и търсихме автогарата. Чухме, че е в посока „Центъра“. Да, всеки град си има това космополитно място, наречено „Центъра“. Та центъра уж го намерихме, но след като свърши 10 метра по-нататък и сериозно се зачудихме какво става. Решихме да попитаме една преминаваща патрулка, уповавайки се на наивното схващане, че полицията е там, за да помага. Уви, ченгетата бясно профучаха край нас и дори ни надуха клаксона в стил „я се разкарайте, тъпи туристи с големи раници“. Малко по-късно се натъкнахме на единственото работещо денонощно магазинче, но случаен минувач ни предупреди, че продавачът е много страхлив и няма да ни пусне вътре, така че можем да поръчваме през вратата отвън.

Както и да е, вървяхме само напред и стигнахме до автогарата. Първоначално чакалнята беше заключена, но един чичко дойде и ни отключи. Влязохме вътре, където беше мизерно и студено. Екстри в помещението – кафемашина и плочка парно с дължина метър и половина, за която се сбихме, а победителят получи двучасова екскурзия за двама върху радиатора.

Към 7 сутринта се качихме в селската маршрутка и поехме към Лъгът. Пътуването с такова нещо крие своеобразна романтика. Шофьорът познава повечето от пътниците и им говори свойски, обсъждат си разни лични и местни неща. През запотените стъкла се раждаха невероятни гледки, навън Слънцето тъкмо изгряваше и си пробиваше път през мъглата и планинските склонове. След като останахме единствените пътници в маршрутката, шофьорът започна да ни доверява тайните и гордостите на селото. Бойко Борисов бил идвал преди две години (представих си как отброяват всеки отминал ден), купил две кози (или бяха овце или телета, че аз почти не ги различавам) и си заминал. Братята Маргини и някой от техните хора също, даже имали вила ееей тук, зад туйто. Показа ни я дори. А миналата година мечка нападнала някакъв местен, как може да не сме били чували, те всички телевизии само за това говорили…

Село Лъгът, втори сборен пункт

Така и не разбрахме на кое „ъ“ е ударението.
В селото загубихме още два часа, станахме свидетели на коленето на едно прасе, което не беше болно от грип, а накрая се събрахме с подгрупа 2/2 и така най-сетне сформирахме цялостна група – 2 (две). Научихме от новопристигналите, че са договорили някаква таратайка, която да им качи раниците до хижата. Тук започна да се прокрадва голямото изкушение: дали да бъхтим с раници на гърбовете – полуумрели, но горди, ИЛИ да си оставим раниците като пълни аматьори, пишман планинари и готованци. Материалното надделя над духовното и си ги оставихме. Аз обаче си запазих фотоапарата с обективите, а те тежаха колкото раница и половина, така че не ми остана комплекс за малоценност и не се чувствах като лузър.

И така – тръгнахме към хижата…

Не знаех, че над Севлиевово минават самолети. Всъщност и до ден днешен не съм сигурен. Предположих, че самолетът се е загубил, затова се разкрещях с пълно гърло и енергично размахах ръце. Стори ми се, че ме видяха и дори извикаха нещо в отговор, но така и не разбрах какво...


Изглед от Лъгът, центъра!

Уж бяхме тръгнахме на зимно планинарстване, но времето с нищо не подсказваше за зима. Беше топло и слънчево. Вместо сняг имаше кал.

От селото до хижата има два маршрута. Единият е път в окаяно състояние, но все пак път. Той е обиколен и бавен, но по-лесен за вървене. Другият е стръмен и по-кратък, директно през гората. Избрахме него.

Преди тръгване бях чел някъде как хората се оплакват от голямата сеч в района. Официалната версия е, че 2007-ма имало торнадо, което скършило дърветата и наложило тяхното рязане и извозване, щото така и така вече не ставали. Или нещо подобно.

Излишно е да казвам, че гората и дърветата бяха приказни.

Още в началото се сблъскахме с първото препятствие – река. Рекичка дори. Загубихме много и излишно време в пресичането ѝ. Мостът беше счупен и търсехме място, през което да минем от другата страна. Групата се разцепи на три части, застанали в различни краища и суетейки се поотделно над своето си речно кътче. Хора преливаха от една група в друга, опипвахме хлъзгавите камъни, търсехме дълги клони да опора… а някои дори събраха сноп клонки и илюстрираха посланието на хан Кубрат за сплотеността и деленето. И така в продължение на повече от час. Когато най-сетне се наканихме да предприемем нещо, лично аз пресякох реката за десетина секунди.

След това започна голямото изкачване. За него няма много какво да се каже. Пътят е горист и ужасно стръмен, на места сигурно с 45° наклон. На всеки петдесетина метра започнахме да спираме за почивки. На мен ми се прииска да си хвърля апарата. iPhone-истът в компанията започва да измерва надморската височина, на която се намираме, за да знаем още колко остава…

Към края просто се просвахме хоризонтално върху шубраците и поемахме въздух.

Тази гледка ми изглеждаше като оазис насред пустиня. В един момент гората свърши, снегът започна, а краят му се виждаше…
В него миг от нищото се появи едно чисто бяло хъски, което ми заприлича на белия заек от приказката и окончателно затвърди подозренията ми, че може би халюцинирам.

Но не. Горската пътека и пътят се съединиха, до хижата оставаше малко. Ала се оказа, че раниците ни са оставени по-долу по пътя, тъй като превозът не е могъл да стигне до горе. Съответно слизахме половин час надолу, за да си ги вземем, а после се качвахме наобратно, но този път с раниците.

Хижа Мазалат

Не е модерна като Безбог, но е по-близо до понятието „хижа“. Основната сграда е в ремонт от средата на 2009, но я бяха постегнали за НГ. Вътре е много топло и уютно. Има тоалетна и баня на първия етаж. Предлагат боб и леща, от напитките имат класическото – кола и фанта (портокал или лимон?). Хижарите са няколко. Един от тях постоянно обича да се шегува и в края на всяка шега добавя „бъзикам се“ – за неразбралите :)

Ден 2

Излязохме на първа за 2010 разходка и се размотавахме два часа около хижата.

Иначе в хижата имаше доста групи и по някаква случайност всички бяха варненци, като дори срещнах един приятел.

От снимката не си личи, но наживо това хъски имаше поглед, от който ме побиваха тръпки. Без да преувеличавам. А собственикът му разказа, че по пътя към хижата кучето сдавило една коза. Едвам я спасили.

Вечерта излязох за нощни снимки, но цялото начинание завърши с гръмък провал. Стативът ми се счупи (евтината пластмаса не издържа на студ) и след като ме подуха вятър се прибрах на топло. По-късно през нощта времето започна да придобива зимен вид и заваля сняг.

хижа Мазалат, нощем.

Долната снимка я направих от стаята ни. Това беше „общата стая“, вътре бяхме десет-петнадесет човека и спяхме на постелки на земята. Беше малко тясно, но не и мизерно, така че не мога да се оплача. Освен това беше толкова топло, че спяхме на отворени прозорци. Една от вечерите навън ми се видя красиво и станах да снимам. Отидох до прозореца и забелязах, че от външната страна има нещо като перваз. Реших да го използвам като неподвижна стойка. Тъй като первазът беше целия заснежен, постлах няколко мокри кърпички върху него и сложих апарата върху тях. След това подложих една капачка и още някаква дреболия под обектива, за да го повдигнат и да „кадрирам“ както трябва. Чак тогава снимах. Експозиция – 30 секунди. Не правете това у дома си, нито със скъпите си апарати :)