Не, не иде реч за онзи случай отпреди десетина години, когато бяхме на автогарата в Плевен и се качихме на най-скапаното такси, което видяхме ― една изтърбушена Лада пред разпад ― и три минути по-късно сметката вече минаваше десет лева. And counting…
***
Веднъж таксито караше трима различни пътника на същата цена, на която карат маршрутките. Таксиджията беше странен, през цялото време не млъкна и говореше уникално забавни простотии.
В колата имаше едно свободно място и както си е практиката ― на почти всяка спирка спирахме, за да се пита дали някой не иска да се качи на цената на маршрутката. Така стигнахме до една безлюдна спирка и едно самотно момиче, което чакаше на нея. Шофьорът спря и я попита дали не желае да се качи, на цената на маршрутката. Тя отказа, въпреки че очевидно чакаше транспорт за същата посока. Той намали цената, тя отказа. Той предложи да я кара безплатно, тя отказа. Накрая той ѝ предложи пари…
Това беше най-забавната история с бакшиш. Но не и нашата история.
***
С приятели имаме среща в Мола.
Стоя си аз пред Мол Варна и съм горд, че съм подранил. Дойдох първи от цялата тайфа, а това не се случва често. Чакам спокойно, времето тече. Никой не идва. От пет човека компания ― нито един. Закъсняват. Веднъж да подраня с много и всички ще изпозакъснеят, направо не е за вярване?!
Накрая ми звънят по телефона ― били влезли, а мен ме нямало на входа, не ме видели. Странно. Влизам и аз, качвам се на ескалаторите… И тогава пред погледа ми минава един рекламен трансперант „Мол Варна“… И ми светва ― срещата не беше тук, а в другия мол. В Гранд Мол.
Вече закъснявам с половин час. Ако някога съм ти закъснявал с половин час за среща ― сега разбираш как става…
Излизам отвън и се насочвам към първото такси в колоната. Двата мола са близо един до друг ― на около километър разстояние, минава се за няколко минути. Аз обаче не съм в настроение да вървя, пък и вече пестя всяка секунда.
Качвам се в таксито, поздравявам, и понеже знам какви са кретени, директно му задавам въпроса:
― До Гранд Мол ще ме закарате ли?
Щофьорът не поздравява, но почва да пуфти и да се мръщи:
― Ама то ей тука на две педи бе!
― Да, знам. Кажете дали ще ме закарате или не?
Разговорът преминава към още по-сърдит тон:
― Ама то ей тука, отсреща бе… ― сочи ми в посока, накъдето нищо не се вижда от високите сгради. ― От един час си чакам реда тука, днес ми е първи ден… Сега к’во ме караш да…
― Нищо не ви карам; питам ви. Кажете ако няма да ме карате, ще си търся друг вариант.
― Да бе, ще си търсиш… ― продължава да цъка с език и да пуфти, чудейки ми се.
― Бързам! ― разяснявам аз.
― Да бе, бързаш… Ако бързаше, сега щеше да бягаш!
― Досега бягах.
― Да бе, бягаше… Видях те аз!
На мен ми писва и отварям вратата на таксито, но той в този момент пали двигателя. Явно все пак ще се возим.
Минаваме през два безкрайно дълги светофара. Безкрайно дълги. Наистина да си бях тръгнал пеша…
Бакшишът е сърдит и демонстративно не ми говори. Поне това е добре. Иначе усещам мръщенето му във въздуха.
Пристигаме. Сметката е около 3 лева, което е повече от добра сума за такова късо разстояние. Варна се слави с най-скъпите тарифи и 1 лев начална такса, което би трябвало да е достатъчно дори ако искам да ме закара от един блок до съседния.
― Заповядайте, четири! ― подавам му цяла банкнота от десет лева с идеята да му оставя нормален бакшиш.
Той прави отпращащ жест „не ги ща“:
― Бе махай ми се от главата!
― Е как така?
― Еми така! Айде, тръгвай…
― Ама искам да ви платя!
― Няма да ми плащаш!
― Не, няма да се возя на аванта! ― пробутвам му банкнотата.
― АМА НЯМАМ ДА ТИ ВЪРНА! ― почти изкрещява той.
А така, дойдохме си на думата. Вади смачкани два лева ― вероятно единственото, което има ― но си ги стиска в ръце.
― Добре, ето ви десет, дайте ми двата и да приключваме. ― опитвам се да сложа край на тази малоумна ситуация.
― Аааа, да бе, и после да ме изпортиш пред шефовете как съм ти взел парите… Днес ми е първи ден… Не искам проблеми!
Ясно, човекът мисли, че съм агент на Лошата Фирма и съм тук да го наблюдавам и провокирам през първия му работен ден…
― Пред никого няма да ви изпортя, вземайте парите и да ходя! БЪРЗАМ!
― Аааа, не…
Това се повтаря още няколко пъти, но в крайна сметка той прибира парите, с което е и седем лева отгоре.
Аз пък съм с 35 минути отгоре.
Какво по-хубаво начало на първия работен ден като бакшиш? А в началото само мрънкаше…
