Archive for the ·
· Category...
На 22 юли 2010, в Родопите, по стръмния път от хижа Перелик до хижа Ледницата ни заваля мощен дъжд. Останалото, дет’ се вика, е история – скъсани дъждобрани, наводнени водонепромокаеми обувки… и тези пет клипа…
Въпреки че бяхме изкаляни до колената, мокри до костите, ужилени от коприва, набодени с тръни и т.н., това си остава най-вълнуващия поход от цялото пътуване ;-)
Трета част от фотописа, този път с още повече фото и по-малко пис. За Хърватска една публикация не стига. Ако още не си видял #1 Сърбия и #2 Хърватска – ами виж ги, за да си в час. И натискай върху ниските и широки снимки, защото са панорами :)
„Отплаване“ от красивия Сплит с тесните улички, прощални кадри.
На излизане от Сплит посетихме нещо като крепост или поне остатъчни укрепления. Намират се над града, в непосредствена близост.
Вътре има останки от сгради и/или гробница.
Отправяме се към Дубровник. Започва така наречената „Хърватска ривиера“, областта Далмация. Редуват се планини (Динарски), море (Средиземно), острови, крайбрежия, къщурки… Пътят е изключително живописен.
Цялостната панорама – също!
Този пост ще струва 18 MB от трафика ти, за което предварително се извинявам. Цената на изкуството!
Пътуването продължава, идваме направо от Сърбия. На хърватската граница митничарят ни имаше за братя и ни се скара, задето му говорим на английски.
Явно не съм щракал много по пътя, защото това е първата ми снимка от Загреб. Хостел Mali Mrak блести с интериор и дизайнерски хрумки. Тук са обичайните за подобен хостел компютри, а интернетът се носи свободно из въздуха. На горния етаж пък имаше адска напушалня, която за съжаление не увековечих.
В Загреб пристигнахме вечерта, а както впоследствие се оказа – така и не видяхме дневното лице на града. Ала нощен Загреб не спи…
Трамваите бяха много готини, въпреки че така и не се качихме да се повозим. А трябваше.
Започвам серия от фотописи, проследяващи едно априлско приключение до Сърбия, Хърватска и Черна Гора. Седем дни, поне осем града (Ниш, Белград, Загреб, Сплит, Дубровник, Котор, Будва, Златибор), пътуване с кола и разхождане пеша.
Фотописите, където няма да си говорим за пътищата, чистотата, цените, и като цяло колко по-напред са другите от нас и колко далеч сме ние от „Европата“.
Фотописите, които щраках с новия широкоъгълен обектив, отнемайки ми известно време да свикна и да „изправя“ хоризонта, докато в същото време се опитвах да не изоставам от компанията.
Това е Дяволския град. Намира се на няколко часа път от Белград, накъдето се бяхме запътили, и още по-близо до град Ниш. Последният не струва.
Мястото донякъде оправдава името си. Беше пусто и нямаше абсолютно никой освен нас. Точно като в злокобно и изоставено градче, откъдето всеки момент ще изскочат зомбита…
Добре обаче, че никой не изскочи, защото щъкащите туристи (били те и зомбита) само пречат и развалят снимките.
Местността е популярна с над 200-те си вертикални каменни образувания, известни като „пирамиди“. Атрактивни са основно заради интересните форми и цвят. Бегло напомнят на Стобските пирамиди в България.
Доколкото разбрах, тази природна забележителност се е борила за място в онази измислена класация за „Седемте нови чудеса на света“.
Интересен е начинът, по който тези форми са се образували. На върха на колоните има каменни блокове, които предпазват частта отдолу. Навремето камъните са били на върха, върху равна земя. Ерозията и дъждовете постепенно са разяждали скалите, но именно тези камънаци предпазвали частта под себе си. Така постепенно са се оформили тези кули, докато всичко друго около тях е било „оглозгано“.
Насред пирамидите има нещо като панорама и беседка, а до тях – малка постройка. Навярно параклис. Приветливо отворен, но също лишен от човешко присъствие.
До входа има кът със сувенири – малки и разнообразни камъчета, сложени в кутийки. Стават за подаръци. Продават се на следния стресиращо свободен принцип: пускаш парите в кутията и вземаш каквото си избереш. На самообслужване и на доверие. Ние все още нямахме сръбски динари, така че пуснахме левове – с моралното успокоение, че поне оставяме малко повече от нужното.
На излизане от Дяволския град…
И малко по-късно, вече на влизане в…
Белград
Първи сборен пункт: Севлиево, разклонът.
„Разклона за Севлиево“ е дестинацията, където спира рейсът по направление Варна-София, понеже не му се занимава да влиза в града. Нощем мястото изглежда като средата на нищото, изключая, че наблизо се мярка околомръсната бензиностанция. Разбирайки се по телефони и светейки с фенери, криво-ляво подгрупа 1/2 се събрахме и поехме с бодра крачка към Севлиево. Часът минаваше 4 след полунощ.
Севлиево
Малко по-късно вече бяхме в града и търсихме автогарата. Чухме, че е в посока „Центъра“. Да, всеки град си има това космополитно място, наречено „Центъра“. Та центъра уж го намерихме, но след като свърши 10 метра по-нататък и сериозно се зачудихме какво става. Решихме да попитаме една преминаваща патрулка, уповавайки се на наивното схващане, че полицията е там, за да помага. Уви, ченгетата бясно профучаха край нас и дори ни надуха клаксона в стил „я се разкарайте, тъпи туристи с големи раници“. Малко по-късно се натъкнахме на единственото работещо денонощно магазинче, но случаен минувач ни предупреди, че продавачът е много страхлив и няма да ни пусне вътре, така че можем да поръчваме през вратата отвън.
Както и да е, вървяхме само напред и стигнахме до автогарата. Първоначално чакалнята беше заключена, но един чичко дойде и ни отключи. Влязохме вътре, където беше мизерно и студено. Екстри в помещението – кафемашина и плочка парно с дължина метър и половина, за която се сбихме, а победителят получи двучасова екскурзия за двама върху радиатора.
Към 7 сутринта се качихме в селската маршрутка и поехме към Лъгът. Пътуването с такова нещо крие своеобразна романтика. Шофьорът познава повечето от пътниците и им говори свойски, обсъждат си разни лични и местни неща. През запотените стъкла се раждаха невероятни гледки, навън Слънцето тъкмо изгряваше и си пробиваше път през мъглата и планинските склонове. След като останахме единствените пътници в маршрутката, шофьорът започна да ни доверява тайните и гордостите на селото. Бойко Борисов бил идвал преди две години (представих си как отброяват всеки отминал ден), купил две кози (или бяха овце или телета, че аз почти не ги различавам) и си заминал. Братята Маргини и някой от техните хора също, даже имали вила ееей тук, зад туйто. Показа ни я дори. А миналата година мечка нападнала някакъв местен, как може да не сме били чували, те всички телевизии само за това говорили…
Село Лъгът, втори сборен пункт
Така и не разбрахме на кое „ъ“ е ударението.
В селото загубихме още два часа, станахме свидетели на коленето на едно прасе, което не беше болно от грип, а накрая се събрахме с подгрупа 2/2 и така най-сетне сформирахме цялостна група – 2 (две). Научихме от новопристигналите, че са договорили някаква таратайка, която да им качи раниците до хижата. Тук започна да се прокрадва голямото изкушение: дали да бъхтим с раници на гърбовете – полуумрели, но горди, ИЛИ да си оставим раниците като пълни аматьори, пишман планинари и готованци. Материалното надделя над духовното и си ги оставихме. Аз обаче си запазих фотоапарата с обективите, а те тежаха колкото раница и половина, така че не ми остана комплекс за малоценност и не се чувствах като лузър.
И така – тръгнахме към хижата…
Не знаех, че над Севлиевово минават самолети. Всъщност и до ден днешен не съм сигурен. Предположих, че самолетът се е загубил, затова се разкрещях с пълно гърло и енергично размахах ръце. Стори ми се, че ме видяха и дори извикаха нещо в отговор, но така и не разбрах какво...
Завръщане в Пирин, две години (и два месеца) по-късно. Следва сериозна доза визуален ексхибиционизъм :)
Изкачването става с лифт и противно на очакванията е скучно. Общо трае около половин час. Да не случваш на насрещен вятър и сняг…
Хижа „Безбог“ предлага (освен wi-fi) нещо като дискотека, сателитна телевизия, безкрайно гореща вода, стаи със собствени бани и печки-духалки. Скоро underground-хижите с режим на тока и водата и външни тоалетни ще са някаква екзотика.
Намира на 2236 метра (мерих ги) надморска височина. Погледнато от определен ъгъл изглежда така, сякаш е на ръба на земята, а зад нея – бездна.
В една фотографска книга четох авторитетното мнение на автора, че – независимо колко ни е неприятно – повечето зрители не се интересуват от художествената стойност и технически качества на снимката, а от фактологичната информация, която тя носи. Къде, какво и кога е снимано – ей такива практични и полезни неща.
Е, аз нямам никаква идея кой връх или кое било съм снимал.
