Много неща се случиха последните дни.
Знам, скъпи читателю, че ние много сме изписали и много от това ти си прочел. И че ни мислиш за изключителни, велики, умни и красиви, неотразими, грандиозни гиганти на мисълта, вечно прави, знаещи и информирани, повели народа напред и въртейки Земята около оста и. Саркастични, самоиронични и остроумни. Мммда… прав си. Но понякога се случват неща, които показват, че не сме чак толкова велики и толкова недосегаеми.
И ние сме земни, и ние сме хора… уви!
• петък, 25.август.2006…
Аз, Lirex, моето колело и неговото колело (още не сме им дали имена) отиваме към „корабостроителницата“. Не съм сигурен как се нарича мястото, ако изобщо се нарича някак, но мисля, че е корабостроителница… по-точно е било. Въпросното място се намира между фара и моста. Отличава се с това, че има много кранове, машини, железарии, контейнери, стоки и акустирали кораби. Силно индустриална атмосфера.
През последните две години сме ходили там десетина пъти. Зоната не е за всеки: на няколко от входовете има келява охрана с барикади, а на друг – келява табелка, уведомяваща, че „влизането забранено“. Обикновено влизаме през второто място. Вътре често се сблъскваме с хора, работещи кранове, багери и други машинарии в действие. Веднъж дори се качихме на 30-метров кран. Досега проблеми никакви.
• 20:50…
Влязохме. Вече е почти тъмно. Не носим статива, но пак ще станат добри снимки. А и без това мястото е приятно, някак величествено, с интериор съвсем различен от това, което срещаш в целия град.
Разказвам на Lirex, че веднъж съм идвал тук с една приятелка (здрасти на Е-лена). С насмешка му споделям как някакъв работник, явно подразнен от нашето присъствие се опита да ни прогони с приказки за гранична полиция, актове, глоби и прочие.
Няколко тежкотоварни машини минават покрай нас. Чудя се как така работното им време продължава до толкова късно, но Lirex ми обяснява какви пари вземат хората по доковете. За пари всеки работи, та пуфти.
Мисля, че някои от въпросните тежкотоварни пичове изпорти работата, защото десетина минути по-късно при нас цъфнаха те… гранична полиция. Иронията бе пълна.
Първоначалния разпит проведоха през отвореното прозорче на джипа. Бързо ни дадоха да се разбере, че трябва да имаме пропуски, а ние нямаме такива. Това е гранична зона и нашето място не е там.
- Какво правите тук? – пита единият.
- Разхождат се и снимат… к’во правят. – отговори другият. Мисля, че той смекчи положението, защото първият беше голям тъпан и нищо хубаво не ни чакаше от него.
Тук последваха обяснения – единият казваше колко неправилно и лошо е да сме тук, а другият пригласяше „не лошо, ами мноооооого лошо…“.
Изход имаше, можехме да се отървем сравнително леко. „Момчета, глобата е по 10 лева“. Не платихме.
Явно разочаровани, те ни взеха личните карти и фотоапарата, да разглеждат снимките. За съжаление такива снимки са напълно непонятни за хора като тях, или поне за по-висшия. Без да му мигне окото ни каза да ги изтрием. И за пред тях го направих, но… не съвсем. Скоро ще ги публикуваме.
Обадиха се на шефа. Последваха няколко отговора „не… не… не…“. Предположих, че въпросите от другата страна на телефона са били „крадат ли? имат ли наркотици? криминални ли са?“. После шефа явно им каза първо да опитат с ГЛОБАТА, и ако не – чак тогава да пишат акт.
Докато говориха Lirex започна да имитира гласа на полицая: „да… двама… два черни дроба, четири бъбрека… в добро състояние…“
Втори опит. „Ако не платите глобата, ще трябва да пишем акт, а той е между 50 и 200 лева на човек“. Не платихме… „глобата“.
Видимо разочаровани те започнаха да пишат актовете. Наредиха ни да се дръпнем встрани и да чакаме. Писаха около 25 минути. В това време ние си вкарвахме паранои, смяхме се неудържимо, като се опитвахме да подтиснем смеха, защото на полицаите това не им харесва. Не можеш да се смееш пред тях, когато се предполага, че трябва да стоиш с наведена глава, да изпитваш страх, обезсърчение и респект.
През това време… странно, съвпадение и абсурдно… но отдалеч се зададоха други двама колоездачи. Бяха момчета, по-малки от нас. Полицаите ги изгледаха за миг, ала нищо – тях не ги спряха. Може да са работили там… но пък може и да са децата на шефовете, нали…
Загубиха ни вечерта. Тия хора пишат удивително бавно и мислят още по-бавно. Дойде време за финализиране на актовете. Викаха ни един по един, първо мен. Дадоха ми възможност да си прочета провинението, но на първото изречение се отказах. Трябваше да се подписвам под акта – подписи, имена и „нямам възражения“.
След като подписах и едва ли не дадох клетвени показания и обещания ме изгледаха съмнително. Единият попита:
- Какво носиш в раницата?
- Дрехи и… нищо особено.
- Сигурен ли си?
После ме освободиха и се върнах встрани. Разказах на Lirex каква е процедурата. Той не смяташе да подписва „нямам възражения“.
След което го извикаха и той подписа, че няма възражения. Всъщност и да имаш възражения не можеш да напишеш друго. Няма как да имаш възражения. Параграф 22. Така е то.
Малко по-късно споделих на Lirex, че май отново сме на дъното на хранителната верига.
После отново следваше лекцията колко лошо и грешно сме постъпили като ходим на място, където е забранено да се ходи. Реплики от сорта „не си го и помисляйте повече… да не ви хрумва изобщо… ясно ли е… разбрахте ли ме…?“.
Накрая ни накараха да сме им благодарни за това, че не са ни конфискували фотоапарата, понеже сме снимали не където трябва. „Ще снимате на центъра, градинките, уличките… не тук“.
А това е просто една полу-изоставена и полу-разрушена корабостроителница, товарен отсег! Дори няма какво да се открадне, да не говорим за нещо поверително. Сигурно най-секретното нещо там е контрабандата из корабите.
Ситуацията напомни тази, когато ни „хванаха“ да снимаме пред руското консулство. Тогава пазача излезе и накрая пак трябваше да му благодарим, задето е благороден, милостив и не ни конфискува фотоапарата. Понеже снимането там било забранено. А ние бяхме на улицата отвън и снимахме… улицата и едно куче.
Снимането забранено.
Фотоапарата вече е оръжие, не знаете ли?
Ескортираха ни до един от изходите и предупредиха пазачите – охранители от частна фирма – да внимават и да не пускат повече такива като нас.
Можехме да минем без всичко това. Можеха да ни предупредят, че мястото е забранено и да ни пуснат. Но те загубиха над 40 минути в разправии, разговори и писане… дори не си получиха подкупа. Явно нямат никаква работа и всеки един „провинител“ е добре дошъл, за да симулират пред началството, че правят нещо…
Мисля, че това беше последното ни ходене на това иначе хубаво място. Живеем свободен живот в свободна държава, свободен свят :-)
