Теории

Националния ни отбор по волейбол не успя да се класира за финалите на Световната лига, след като загуби драматично последните си два мача с Бразилия. За сметка на това, на национално ниво все пак се доказахме – като кресливи диваци.

В Двореца на културата и спорта във Варна спокойно могат да зачеркнат думата „култура“ от името. И без това повечето хора го знаят просто като „Спортна зала“.

Та в Спортната зала шумът и грохотът са на такива висоти, че африканските вувузели нищо не струват. По време на волейболните мачове се събира една публика от пет и повече хиляди човека, които са там с идеята да помогнат на отбора като издават най-силния и отвратителен шум, на който са способни. Не всички там са волейболни фенове. Някои са просто фенове на България, а голямата част – хора, които са решили да избият своето неудовлетворение от държавата и живота си под формата на спортна злоба. Силата на крясъците и пищенето сякаш са пропорционални на нещастието от това в колко малка, бедна и неизвестна страна живеем…

Тегне някаква дълбока заблуда, че имаме добра публика. Разбира се, за нашите стандарти може и да е перфектна – нали важното е да се покаже, да се чуе, да се изцепи, да се изхвърли по ганьовски. За морал и феърплей е смешно да си говорим. Противниковия отбор бива жестоко освиркван при всяко отиграване, при всеки сервиз. Феновете още не са се научили да се радват на добрите отигравания на техния отбор, вместо на лошите такива на противниковия. Напротив, те само се надяват на неразбория у врага – я някой да се контузи, някой да сбърка, нещо да се обърка. Отношението към опонента е примитивно и остаряло, липсва всякакво уважение и обективност. Поне на чуждия химн вече се пляска, макар че историята помни и моменти, когато е бил зверски освиркван. Явно ситуацията и плебеса не са се променили особено през всички тези столетия от времето на гладиаторските битки до днес. Когато бием – смях и подигравки, когато падаме – оправдания и псувни. По микрофона редовно звучат призиви за крясъци и освиркване на чуждите играчи. Точките за нашите се обявяват възторжено, докато противниковите – тихо, монотонно, апатично. Но най-комични са коментарите, които прави тъй нареченият „водещ“. Добре, че чужденците не знаят български, че иначе… голям срам. Само си представи – противников играч изпраща топката високо в аут, а идиотът с микрофона почва да пее с ехиден тон „Висоооо-кииии сиии-нии плааа-нии-ниииии“…

Идиотът с микрофона е ДИ ДЖЕЙ Теди Джорджо. Коментарът за него е излишен.

Сякаш хората не са дошли, за да се забавляват и наслаждават на играта, а са дошли, за да начукат тиквите на противника и после да се приберат вкъщи удовлетворени и национално горди. Всъщност отдавна известен факт е, че публиката е съставена основно от хора, дошли да си избият агресията, като това далеч не важи само за футбола.

Другата заблуда е, че публиката е едва ли не седмият играч на отбора, че активно спомага за победите. Наивно и доста лекомислено е да се мисли, че щом някой вика за теб, то той непременно ти помага. Може да прозвучи клиширано, но нещата са много по-дълбоки. Става въпрос за психология. И когато един отбор е с по-крехка и лабилна психика – какъвто именно е нашият отбор в повечето от случаите и важните моменти – то той е по-податлив на всякакви шумове, независимо от чия агитка идват.
В този смисъл варненската публика прави мечешка услуга на волейболистите ни. Постоянните скандирания на имена и малоумните реплики на диктора, насочени директно към отбора и играчите, обръщайки се към тях по имена и понякога дори говорейки им, само ги изнервят притесняват. Мач не се печели с нивото на децибелите и броя на освиркванита. Представи си следната ситуация – наш играч се готви да бие сервиз, точката е решителна. В този момент цялата зала почва да скандира името му, а идиотът с микрофона подканя с някоя от редовните си реплики, например: „Спокойнооо, още нищо не е загубено… Ей сега ще ги обърнем… Знаете, че тук, във Варна, нищо не става без позволението на публиката…“. Познай дали всичко това – погледи, възгласи, грохот, очаквания – стоварено върху един играч му се отразява положително. Не се. И той бърка. И тази ситуация я виждаме вече за хиляден път.

Често съм чувал отзиви от чужденци, че българската публика (била тя спортна или музикална) е много активна и атрактивна, докато в чужбина били по-тихи и отегчени, пренаситени. Всъщност истината е, че просто сме малко по-назад и в това. Дивото още ни зове…

Вчера бе тъжен ден за спорта – Димитър Бербатов официално се отрече от националния отбор. Така тракторът на българския футбол бе оставен да гази безцелно и на автопилот…

source: dimitar-berbatov.net

Големият въпрос бе ЗАЩО, но всеки го разбра по различен и собствен си начин. Причините били много и разнообразни, казва Бербатов. Като изключим тривиалните, макар и недоизказани такива – болят го краката, не му се бъхти за тоя дето духа, жена му е control freak кучка и не го пуска да играе повече… та като изкючим тези обичайни фактори, то е ясно, че има и нещо по-сериозно.

За съжаление Бербо не внесе нужната яснота и запази политически коректен тон, което позволи на всеки да интерпретира нещата така, както му е угодно. В търсене на вината и причината Бербатов да зареже „свидния“ национален отбор, в крайна сметка връх взе концепцията „всички останали“, демек: всички други са виновни; всички, освен мен.

Според медиите – виновни са главно феновете, чийто негативизъм и лумпенщина кара Бербатов да се чувства нещастен и недооценен. Виновно е и БФС-то на културата и спорта, макар никой да не пише за това.

Според феновете – виновни са тъпите журналя, които пишат глупости и лъжи, като с бездарните си драсканици само нагнетяват обстановката. Виновни са и некадърниците в БФС, „четвъртите в света“, които нявга прославиха българския футбол, а сега още по-умело го затриват. Боби, Лече, Наско, Емо и Ицо съвсем скоро няма да бъдат помнени с добро, да не говорим за бизнес кръга около тях.

Според БФС – виновни са горните две, феновете и медиите. За вторите обаче нито дума – който е скочил против медиите, добро не е видял. От централата обаче побързаха да се застраховат, когато преди два месеца Боби Михайлов оповести, че „Бербатов и Стилиян не се чувствали обичани у нас“. Тогава никой не загря, но сега едно по едно нещата се навързват.

Никой не е с впечатлението, че той и неговата прослойка бъркат някъде. Всички са виновни… и същевременно никой не е виновен. Вината е размита и обезсмислена; никой не поема отговорност и всичко си продължава постарому. На който не му харесва – оттегля се мълчаливо и достойно, но пак не променя нещата.

Евала на Бербатов! Не защото направи нещо важно с националната фланелка – почти нищо не направи. Ами задето е свестен и се държи достойно.

Един бегъл поглед над тези двама простодушни българи с благозвучни и „народни“ имена ще ти каже, че те имат много общо помежду си. Толкова общо, че чак не могат да се понасят един друг.

На първо място това е грандоманията. И двамата се имат за месии. Бойко „спасява“ България и гради нова – на три морета. Безгрешен и безспирен. Слави от години се изживява като народният будител (един и единствен), национален патриот, духовен баща и водач на българите, будната съвест на съвременна България. Предаването му е пълно с патос, демонстрации и превземки, а водещият не само редовно манипулира и промива мозъците на аудиторията, но и си позволява най-долно да пропагандира собствените си виждания. Ала докато грандоманията на Слави се разгръща основно в професионален план, то тази на Бойко е и в личен такъв. Бойко е като един супер-спайдър-бат-мен, който обаче се е разкрил и не ходи маскиран, хората го разпознават.

И двамата са инфантилни и обидчиви като малки деца. Бойко като чуе нещо лошо за себе си и веднага хваща телефона да се обади в ефир, или пък да напише смс-че. Това донякъде обяснява и медийния му комфорт – представям си как журналистът отсреща, който получава текстовото съобщение се напикава от кеф. И сигурно ще си пази sms-а цял живот. И го показва на приятели и познати така, както ученици си показват порно-клипчета в междучасията. Може да ти звучи доста непрофесионално и смъкващо авторитета премиер да чатка sms-и за цяло и нещяло, но както всички знаем Бойко е земен и народен човек… ако изобщо е човек. Слави обаче едва ли се занимава с писане на подобни съобщения – и защо му е, след като си има цял екип от роби-сценаристи, които да го правят вместо него. А си има и предаване. Предаването се казва „Шоуто на Слави“ и се води забавно-развлекателно, но всъщност е предаване за разчистване на лични сметки, избиване на комплекси и налагане собствените интереси на водещия. Може да си вярвал, че телевизията е обективно и коректно място, където личните проблеми и евтините свади остават зад кадър, но само погледни Шоуто и ще разбереш колко си грешал в представата си за медиите. Гостите на Слави никога не успяват да изпъкнат, просто защото водещият бърза да ги засенчи при всяка възможност, а ако случайно получи отпор – тогава той започва да се държи остро и меко казано негостоприемно. Безмълвни свидетели и потърпевши са още сценаристи и бенд.

Честта и криворазбраното джентълменство са друго типично за съвременния ганьовец. И двамата обичат да говорят за „истински мъже“, натрапвайки стереотипа, че истинският мъж е само някой мачо, който изкарва еди-колко-си и се държи еди-как-си. Разбира се и двамата градят образа на „the истински мъж“ възоснова себе си, по свой образ и подобие. Накратко, тезата за джентълменството, така, както Бойко и Слави я разбират, е следната – истинският мъж е този мъж, който се държи като путка пред жената. Интересно, знам. В тази връзка Бойко има една изцепка от тези дни: „такива номера не се правят на жена“. Подобни изказвания са малко примитивни и първобитни, особено в контекста на политиката и XXI век. Те обаче са и много повече. Не си падам по феминистичните отклонения, но подобна фраза е силно дискриминираща, при това и в двете посоки – веднъж дискриминира жените, че не „носят“ на такива неща, и после още веднъж дискриминира мъжете с подтекста, че на тях може всичко, кучетата ги яли. Какво да се прави – макар грубовати и строги, и двамата имат силно развити представи за кавалерство. Своеобразни, разбира се. Бойко дори е нещо като мафиотите от филмите – може да е всякакъв, но си има свое разбиране за чест и достойнство. Нещо като благороден кодекс на мутрата.

Обаче и мутрите някога са били деца. Дълбоко в тези големи мъже се крие по едно малко, лъжливо овчарче. Преди време смятах, че Слави е най-голямата фурнаджийска лопата в прогнилото обществено пространство, но тогава на хоризонта се появи Бойко.
Последният през годините се кълнеше, че няма да влиза в парламента, няма да става кмет, няма да прави партия, няма амбиции за премиер… а вижте го сега. Бойко днес казва едно, утре казва второ и в крайна сметка прави трето, ако изобщо направи нещо. Но докато той сякаш несъзнателно и неусетно се отмята от думата си, сам си вярва и дори всеки следващ път все по-твърдо и убедително защитава новата позиция, искрено убеден в правотата си, то Слави съвсем осъзнато и целенасочено сътвори една от най-големите лъжи и PR-ходове в „шоубизнеса“: ОСЛЕПЯВАНЕТО. И хората му повярваха. Дори неверниците му повярваха.

Два образа, и двата събирателни едновременно на Бай Ганьо и Дон Кихот. Съдбата им за пореден път се преплете миналата седмица, когато единият каза нещо за другия в медиите, а пък другият използва медиите за да си го върне. Медиите са обществени, но какво по-обществено от една лична свада? Ситуацията заприлича на нещо между Биг Брааър и детска караница от типа „пък той ми взе близалката!“. В тази детинска драмичка медиите бяха в обичайната си роля – на проститутка, но инфантилността им ги докара до образа на малолетна проститутка. И така иначе овехтялото шоу на Слави за пореден път се превърна в място за разчистване на лични сметки и комплекси. Всеки, който обиди този човек или го засегне с нещо може да бъде сигурен, че в негова чест ще бъде сътворено цяло едно предаване, което да му го върне тъпкано. За да не изглежда обаче злобен, отмъстителен и мерзък, Слави беше режисирал всичко. Предаването протече в стил „доброто и лошото ченге“, където лошите бяха сценаристите, а добрият – Слави. На въпросните сценаристи бе възложена унизителната задача да задават глупави, жълти и преднамерени въпроси, докато шефчето се правеше, че се дърпа и не харесва такъв подход. Около 20 пъти се направи на света вода ненапита, питайки защо му задават такива въпроси и кому е нужно да отговаря на такива въпроси. Само дето той ги беше режисирал. И докато плужеците, приели доброволно да продадат душите си нему, насочваха разговора и манипулираха аудиторията, Слави толкова се вживя в ролята си на доброто ченге, че безмалко да почне да защитава бат Бойко, който всъщност бе главната мишена. Безмалко, защото в крайна сметка си го оплю. Плю го в моментите, когато не се стърпяваше, а го защитаваше в моментите, когато директно го питаха. Слави – вечният бунтар. Но не съвсем, защото когато стане напечено идва екипът за мокри поръчки, а самият Слави се разграничава, за да не изглежда краен и паднал до тяхното ниво. Изпитаният сценарий за клепане по някого, но не директно, за да излезеш ти чист от цялата история. Жалко за хора от екипа, които иначе изглеждат свестни и достойни. Като Иван Кулеков например.

И докато министър-председателят занимава обществеността с неща от сорта на това, че набил гаджето на дъщеря си, понеже милата се прибрала разплакана, рай’ш ли, то самоопределящият се за шоумен и единствена медийна опозиция на властта ще продължава да занимава заблудените си зрители с неуравновесената си личност.

Общото е, че неизживяното детство и на двамцата продължава. Единият, който като малък е мечтал да стане полицай, сега си играе на камионче, като върти кормилото на цяла държава. Другият си играе на хайдути, простете, хъшове.

Разликата е единствено, че вече не си играят заедно…

Синдромът на кафенето, или галено – синдромът „на кафенце“ гласи:

На нашенеца само му дай маса (било то и на официална пресконференция, заседание или друго представително събиране) и той ще си придърпа чашката и ще извади цигарката.

Да не се бърка със синдромът „на маса“ – той включва и мезенце, и салатка!

„смисълът на интернет е да изкарваш пари от тъпите хора.“

Veronica Mars, сезон 3, епизод 17

Много истина има в тези думи, аз дори го правя от известно време :)

Всяка подобна игра или инициатива започва със следното извинително-обяснително встъпление:

ПО ПРИНЦИП не си падам по такива неща, НО…
блаблабла блбла

Това в превод означава:

Абе да се застраховам, че не съм тъпак, не се водя по акъла на масите и по принцип съм над тия неща, ама… сега ме сърбят ръчичките…

Има един типаж хора, които изпитват опияняващо удоволствие от това да се правят на връзкари. Те обичат да доказват своето голямо приятелство и всеотдайност като обещават да решат всеки твой проблем. Парадирайки с контактите си те се изкарват не само влиятелни и авторитетни, но и благородни – правещи ти услуга дори.

Връзкарят има хора за всичко, познава всички и може да направи всичко. Той е голямата работа и по принцип не е лош човек, напротив – все гледа да ти помогне. Поне на думи. Споменеш ли му някой твой проблем и връзкарят веднага е готов да го реши. Дори сам се предлага. Славата му трае от няколко секунди до няколко минути, през които ти казва с кого ще говори, кому ще ходатайства, какво ще уреди или нещо подобно. Той винаги познава точните хора, винаги ще говори с някого, ще те спомене пред някого, ще извика някого, ще оправи работите.

Нищо от това обаче не се случва.

Когато връзкарят каже, че познава някого, то той най-вероятно го е виждал 1-2 пъти. Ако ти разправя, че познава някоя светска и известна личност – това означава, че я е мяркал на улицата или в някое заведение например. Отдалеч.

Когато връзкарят каже, че е голям авер с някого, много се имат и онзи му е длъжник – вероятно познанството им се разпростира дотам, че са се напили в обща компания.