Теории

Не, това не е заглавие на ново хитово предаване по Битиви.

Връщам се от обиколка из страната.

Не можах да разпростра своето учение, свещената ми мисия се провали, а великото дело не намери съмишленици.

Хората все още гледат Битиви. Всъщност, те основно това гледат.

Нещо повече – дори забелязах, че „битивито на културата и спорта“ съвсем се е сраснало с човешкото ежедневие. Понякога, дори никой да не гледа телевизия, да няма никой в стаята – телевизорът работи. На мръснотата на Битиви. Като за фон, колкото да има нещо пуснато, да бръмчи.

Отивам на гости – я на приятели, я на роднини. Посрещат ме с Битиви. Едва пристъпвайки в коридора, все още обут аз чувам звука и разпознавам рекламите. В стаята ме посреща лъскавия, контрастен и мазен образ (като софт-еротика, май имаше един такъв термин – софт) на Битиви. Тази стая за мен вече е облъчена, аз усещам как битивито е навсякъде: то е във въздуха, то е попило дълбоко в мебелите и фотьойлите, то е като акарите, онези кърлежоподобни, които се носят в домашния прах; тези хора дишат битиви.

Битиви е навсякъде. Вървя си аз из магазина и покрай мен млада двойка (мъж и жена, ех, не лесбийки) бута количка. Говорят си:
- Абеее, в колко часа беше, ъъъ… туйто, Комиците?
- Ааа, да, да не изтървем!
„Комиците“ е едно умопомрачително тъпо предаване, което се пъне да е смешно. Не е смешно дори в тъпотата си. Концепцията на предаването е изградена върху следното: „съчиняват“ се „смешки“, които са свързани с рейтинговите личности в България. С други думи – Бойко Борисов, Христо Стоичков и разни такива смешници. Въпросните, ако могат ги докарват в залата и камерите специално ги снимат, когато се смеят. Да се внуши на зрителя колко е смешно, та барем и той да се засмее. Подозирам, че въпросните герои се смеят насила, за да не обидят домакините, пък и да не излезе, че нямат чувство за хумор.

Имаме и едни семейни познати – възрастни, над петдесетте. Тия хора знаят какво е торънт и най-редовно си дърпат „Битиви Българите“. Има някаква национална истерията около „Българите“ – това болезнено отегчително нещо, което колкото пъти го дочуя все за някакви казаци говорят (или нещо подобно, все тая какво е, ама е едно и също винаги).

Та бях аз на гости и гледах телевизия. Волю-неволю. Разбира се, аз бих предпочел на трапезата да има компютър без Битиви, отколкото телевизор с Битиви. Има толкова много малоумни телевизии с толкова много бездарни предавания. Защо точно Битиви?
Когато започна „Шоуто на Сульо“ аз веднага се обадих и направих опит да просветля и превъзпитам хората. Заявих в прав текст, че Битиви е телевизия за идиоти и бавноразвиващи се. Никой не се трогна. Предложих да сменим канала, но ми отвърнаха „еее, чакай да видим“. Когато един от хората в стаята излезе за малко, аз услужливо подшушнах на друг:
- Ти тва глеаш ли го? Аааре да го мааме, че…
- Еее… – смънка тя – ама той ИметоНаИзлезлия го гледа…

На следващия ден някак се докопах до дистанционното и успях да избягам от народните песни по БНТ и идиотщините по Битиви. Превключих на National Geographic и загледах с плаха надежда.
Мисля, че попаднах на един от най-тъпите научнопопулярни филми, съществували някога. Много мразя повърхностните научнопопулярни филми.
Сюжетът беше такъв: един австралийски учен иска да докаже, че преди супернайсе милиона години в Австралия е имало големи хищници. Съответно двама други учени му противоречат. Общо-взето във филма имаше около 5 странни, абсурдни и слабоумни тези, които се повториха около 50 пъти, за да се запълни времето. Същото беше и с анимацията – филмът не беше анимация, както много от филмите с динозаври и прочие. Имаше точно 3-4 анимирани кадъра от по няколко секунди, които повториха дузина пъти. И ми разправя, смешника, какво било и що било преди 20 милиона години. Ама така говори, сякаш той бил там и видял. После се замислих колко пари взема тоя „археолог“ за малоумните си „проучвания“, „тези“ и „открития“… над които работил… цели 10 (словом: десет) години…
Десет години за това дали е имало големи хищници в Австралия или не. За тези десет години няколко тези, които, освен, че са смешни, ами и се изричат и обясняват за половин минута. Отпорна точка на спора – тревопасна ли е била голямата праисторическа котка или не.
Останах втрещен.

На връщане към къщи реших да погледам малко истински, екзотични животни. Да отмия горчилката от видяното. И така за пръв път влязох в импровизирания терариум (или каквото е) във Варна. Характерно там е хуманното отношение към животните – по цял ден държат една игуана на входа отвън, върху табелата. За реклама. Е, сега е нямаше, може да е умряла… прощавай за цинизма.
Думата „терариум“ е тясна за това място. То се оказа заичарник, птичарник, аквариум и вероятно още няколко неща, за които богатият ми речник дори не подозира. Представи си го така – три аквариума един върху друг. В тях – тарантула, костенурка и папагалче. Едно върху друго. А до тях клетка със… зайче.
Но нека започна отначало. В тясното коридорче ни посрещна момичето за всичко. В този момент беше касиерка. Подпря се на рамката на вратата, скръсти крака, заби поглед в земята пред нас и зачака. В този миг въображението ми заработи, представих си я как дъвче дъвка, вдига нагъл поглед и предлага нестандартни услуги. Само това липсваше.
Помещението беше тесничко. Аз бях с раница – малка раничка всъщност – и беше трудно да се завъртя. Не беше лесно и да приклекна, за да видя най-долните екземпляри. Те бяха буквално на пода, на равнището на стъпалата.
Вонеше много.
Имаше много прах.
Докато се запровирахме измежду стаичките и стъклениците с твари момичето за всичко се засуети зад нас. Уж чистеше, но забелязах, че ни държи под око. Това ме притесни не успях да напъхам нито една клетка или тарантула в раницата си.
Исках да снимам, но стъклата бяха толкова мръсни и замъглени, че ми умря ентусиазмът.
Видях някакво малко алигаторче (не съм сигурен де – не четях табелките с имената, понеже бяха залепени все в най-мръсните и тъмни краища на терариумите) и бих се заклел, че беше умряло. Аз не вярвам в божества, та затова бих се заклел за всичко и по няколко пъти. Та за животинчето – то можеше да опровергае ужасните ми подозрения, но така и не помръдна. Внимателно се загледах по гърба и корема му, ала не долових дихателни движения. Казаха ми, че е живо, но аз отдавна не вярвам на хорски приказки.
Излязохме от съоборетината със смесени чувства.

Малката ми братовчедка е много умна. Тя е само на три годинки. Най-некривото дете, което съм виждал, а аз не съм виждал много. Много изродчета реват, крещят, мрънкат, врънкат, искат, искат, искат… тя никога. Тя е най-разбраното и умно дете, което съм виждал, макар че аз не съм виждал много. Всичко разбира и говори от много, ама много мъничка.
На излизане от джунглата я попитахме кое животинче най и е харесало.
В кратката секунда, която имах, преди тя да отговори ми хрумнаха няколко неща. Първо, рекох си, тя ще смънка и няма да каже нищо, понеже бас ловя, че не е запомнила имената им. Тригодишно детенце да запомни разни му там тарантули, игуани и прочие – едва ли. После обаче се сетих за зайчето. Ще каже, че зайчето и е харесало, да. Зайчетата са лесни и познати същества, има ги във всички детски книжки.
- Всички! – изстреля тя и се измъкна от ситуацията.

Любимото занимание на малкия ми братовчед е да гледа телевизия. Да гледа рекламите. Виждал съм и други деца – гледат като хипнотизирани и със зяпнала уста.
Какво ли ще стане, когато цяло едно поколение отрасне с Битиви? Мисля, че какъвто и потенциал да има едно детенце, за него ще е пагубно да гледа Битиви.
Приятели, родители, дръжте децата си далеч от Битиви!

© Cirrus Digital Imaging

Сън не ме лови. Тези дни размишлявам над въпроси, чиито отговори се крият дълбоко в човешката същност и съзнание.

Защо хлебарките са ни гнусни, а калинките – приятни?

В един момент загубих разликата между тях. Видяха ми се еднакви. В смисъл… и двете са насекоми. Буболечки. „Инсекти“, както пише върху някои продукти за масовото им изтребление. Имат си твърди обвивки, крачка, пипалца, крилца… и челюстички си имат. И двете. И ги използват.

Обаче едното ни е гадно, нали, докато другото е ако не приятно, то поне далеч по-приятно. Еднотипни са, но само едното не ни понася. Защо и откъде идва разликата? Понеже хлебарката е по-голяма ли? Или по-тъмна? Или по-бърза? Защото вирее из панелките ни?

Отговорът вероятно се крие дълбоко в човешкото подсъзнание. Може всичко да е стереотип, с години наслагвано мнение, негласно предавано от поколение на поколение. Средата ти създава това мнение, ти с него се раждаш и отрасваш. Приемаш го като естествено, изначално – дотолкова нормално, че изобщо не му обръщаш внимание. Това мнение се заравя дълбоко в теб, слива се с теб, с разума и инстинктите ти. То става част от твоя светоглед и възприятия. А „мнението“ е, че хлебарките са отвратителни, смразяващо гадни, пък калинките са сладинки, хубавки… миличките те!
Тук калинката, развълнувана, изпуска жълто върху пръста ти.

И куп други такива – как например имаме проблем с полазването от паяк, но нямаме проблем с полазването от мравка. Или дори комар. Последното някои си го размазват върху кожата, а в същото време подскачат паникьосано, когато видят паяк.

Саундтрак: стържещо-тракащото шумолене от крачката на лазеща по стената хлебарка.

 
Послепис: бих попитал някой философ „какво казва философията“ и какво мислят книгите по въпроса (защото самите философи рядко съумяват да мислят), но за съжаление не познавам такива.

Човешкото общуване достига нови висоти.

Хора се срещат навън и разминават на улицата. Приятели и познати се поздравяват – нормално. Но вместо да си кажат „здравей – здрасти“, да се подминат и всичко да свърши… те ненужно усложняват положението.

- Ко стаа?

Тази реплика ме втрещява. Оставя ме безмълвен, както се случва при силен шок или недостиг на въздух. Понякога е само машинално изречена, но друг път човекът ме гледа в очите и наистина очаква да му кажа нещо. А аз нямам какво, нямам отговори за такива въпроси.

- Ооо, ко стаа?
- Ем ко да стаа… – правя убита физиономия и свивам рамене.

- Как е?

Едно време отговарях „зле“. Тогава събеседникът винаги проявяваше една механично-вяла загриженост „защо?“. Накрая ми писна да се обяснявам.

- Как е?
- Как да е…

- Как е?
- Бива.
Това е хубав отговор, безболезнен.

- Ко п’аим?

Когато бях малък този въпрос беше „какво правиш?“. Отговарях „нищо“. Следваше апострофиране, че „може ли нищо да се прави“, „еми не може да правиш нищо“ и бла бла бля. Без изключение. Също ми писна.

- Ко праим?
- Еми аз правя еди-какво-си, но с теб какво правим – не зная.
Но този отговор се оказа неподходящ, защото срещах неразбиращ и подозрителен поглед. Понякога се разсмиваха, леко пресилено, но винаги ме гледаха криво.

- Ко праиш?
- Вървя си…

- Ко праиш?
- Дишам.

- Ко праиш?
- Говоря с теб.
Нима има по-смислени отговори от тези?

Към момента 2/3 от хората парадират и се правят, че са особено загрижени за медицинските ни сестри в Либия, а останалата 1/3 ги мрази неистово и иска да се завърнат в България не за друго, а за да бъдат удушени още на летището.
Сестрите ни, разбира се, сами по себе си не са виновни… че са писнали на тази 1/3. То обикновено така става – невинните страдат.

На наше място всяка държава, която плямпа толкова, колкото нашата, вече щеше да е обявила война на Либия.

Как да е. Ето няколко сценария, за да не кажеш после, че не съм предупредил. Но моля – спри да четеш нататък.

сценарий първи: война
Войната е един кардинален акт, който моментално прекратява празните приказки и дюдюкания. Дотук добре, ала следва студения душ – твърде голяма е вероятността Либия да ни размаже. Но поне ще умрем за свободата, ще умрем за родината, ще умрем за тоя, дето духа и за тия, дето не са сами… ще умрем геройски… какво по-яко, а?
След погрома държавата ни бива толкова оредяла и немощна, че не е способна да оказва никаква съпротива. Точно в този момент от запад нахлуват пламенни македонци, яхнали танковете, които им подарихме. Възползват се от изскочилата възможност. И се случва така, че Македония ни прави своя провинция. Въпреки патриотичната циганска съпротива.
Реакцията на нашия верен съюзник НАТО се забавя, понеже изчисленията на американците дали ще са на далаверa се проточват. Накрая все пак се намесват. Резултатът от това не е ясен, но пък статистиката започва: янките самозастрелват 200 от своите войници, както и 100 британци и 5 българи. За нашите се вдига повече шум, отколкото за евреите през втората световна.

сценарий втори: и мир
Българските медицински сестри може би ще искат просто да отидат при семействата си и всичко да свърши, но… никой няма да ги остави. Българите няма да ги оставят. Прекалено са ценни и могат да се използват още.
И така, най-сетне те криво-ляво се завръщат в България. Лично правителствения самолет ги снася на родна земя. Посреща ги тълпа от четиристотин хиляди души. Телевизиите предават директно. Всички журналисти, политици и сеирджии са там. Организирани са концерт, заря, бал, коктейл… вият сирени и ехтят салюти. Денят е обявен за национален празник и национален траур – последното за повече тежест. Държавните глави държат реч. За настоящите управници спасяването на сестрите ще бъде главен лозунг в бъдещи избори. Появява се и посланникът на Либия в България, който с треперещ глас и мазна усмивка обяснява, че винаги, ама винаги е вярвал в тяхната невинност. Дълбоко в себе си е бил убеден.
Всичко тепърва започва. Изгряват нови звезди.
На следващия ден Слави прави най-ексклузивното, драматично, дълбокомислено и гледано шоу в историята на телевизията. Слави Трифонов – народният будител, българската съвест, родолюбец и деец! Сбърчил вежди, той гледа сериозно, кима разбиращо… той разбира. Той съчувства. Де да можеше от собствените си милиони да дари на либийските деца, де да можеше сам той да влезе в затвора, по собствено желание, наместо медиците ни. Толкова е велик тоя човек, не е истина! *в този момент личността на Трифонов вече тотално е обсебила атмосферата, а гостите му са останали на заден план*
Правителството компенсира медиците и техните семейства с прилична сума пари. Това купува тяхното мълчание и осуетява плановете им заведат дело в съда в Страстбург – и срещу Либия, и срещу България. Роднините на загиналите при инцидента край Бяла леко завиждат – не стига, че медиците са живи и здрави, ами и семействата им получиха повече. Бойко Борисов също е подтиснат. Вече не е номер едно по раздаване на автографи, а шуменето около партията му заглъхва, понеже се говори, че сестрите създават нова фракция.
До седмица медиците са посетили всички телевизии и са дали десетки, ако не и стотици интервюта.
За няколко месеца обикалят всички телевизионни програми, игри, риалити шоута и ток-шоута. Цинично, но факт – печелят Вип Брадър и Сървайвър, понеже имат огромен тренинг с живота в изолация. Макар че е малко странно, понеже никога не са били сами, нали. Назя и Кризтияна се снимат в Плейбой. Останалите прявят няколко плахи стойки в Максим. Снимат се в реклами. Хай Клуб пуска плакати с тях. Еленко снима графитите по домовете им. 168 часа пуска на първа страница „колаж“, на който медиците ни позират зад решетки – колко оригинално!
Някои от медиците подхващат собствени телевизионни предавания. Други започват политическа изява и кариера. Трети пишат книга…

Не е важна победата, важно е участието.

Навярно трогателно. Но вярно?

Аз играя за удоволствие.

Да, повечето хора наистина играят за удоволствие. Проблемът произтича от това, че тяхното удоволствие е в победата.

А победата… тя е его. Начин да изпъкнеш. Да се изтъкнеш. Да потъпчеш другия. Да се чувстваш добре. Ей такива неща, може и в по-малка степен и с по-слаби думи, но такива.
Победата носи едно сладостно удовлетворение, макар и самият ти да не разбираш точните психологически и физически причини, долели до това усещане.
За някои победата е самоцел.

Съответно има една предстартова треска. Кой с кого ще играе, как ще се играе, ама че правилата, ама това, ама онова… сакън да не загуби.

А после има нерви. С течение на загубите един играч става раздразнителен, а постепенно и губи интерес към играта. Тези неща се наблюдават и забелязват лесно.
Накрая се стига до „няма да играя с теб“, „прекаца ми рейтинга“, „некадърник“. Съотборникът се оказва слабак, а противниците – тъпаци.
А тези, които се правят, че не им пука излизат с „на мен вече не ми се играе“, „омръзна ми“.

И на мен ми омръзна. Трудно е да се играе с хора, които се впрягат и които са взели себе си, играта и победата много насериозно.

Приятелите, гаджетата, роднините и прочие близки хора имат един неприятен навик. Навика да те поставят на второ, трето и по-задно място. Не те поставят на първо място. Ти не си първи приоритет, дори и да си първи близък.
Защо? Защото може. Защото ще го изтърпиш, защото няма да се разсърдиш, защото можеш да чакаш, защото ги разбираш – защото нали си близък, няма проблем. „Че за какво са приятелите/братята/блабла!“.

Това е границата на приятелството. Когато тя бъде подмината знай, че почти всичко е свършило :-)

Иде реч за едно покъртително невежество, което се разпространява изключително бързо. И с известна доза сарказъм можем да го наречем „чумата на двадесет и първи век“.

Незнам?!?
Не е нужно да отварям тълковния речник, за да ти кажа, че дума „незнам“ няма! НЯМА! Или поне не би трябвало да има.

От няколко години наблюдавам една неприятна тенденция. Все повече хора пишат „незнам“. Пишат го слято. Точно в това е проблемът – всъщност правилното е „не знам“.

И де да беше само това. Освен „незнам“, често се използват „немога“, „неискам“, „нестава“. Дори има излизане от стереотипа „не“ и се появяват думи като „можеби“, „можели“ (може ли?), „били“ (би ли?), „небих“ и т.н., примерите са много. И се появяват нови.
Намесват се и велики абсурди като „не дей“!
Абе цяло явление си е.

В началото си мислех, че изкривяването е само в чатовете (и поради тях). После обаче това навлезе и в цялото Интернет-пространство – писма, форуми, сайтове…
Днес вече го забелязвам и извън Интернет, в тъй наречения „реален живот“.
Мислех си още нещо – че въпросната грешка я допускат културно бедни хора, с известни пропуски по български език. Оказа се, че и това не е така – грешката е толкова разпространена, че я допускат дори доста грамотни хора, които иначе пишат правилно.

Тълковният речник, който в момента тежи в скута ми е издание на БАН (Българска Академия на Науките). Изданието е от 1993, но всъщност това е само преиздаване на оригинала от 1976 година. Във въпросния речник има само три думи, започващи с „незн“ – „незнаен“, „незнание“, „незначителен“ и „незначителност“.
Защо казвам това?
Ами както е тръгнало, в някои от речниците на бъдещето като нищо може да има дума „незнам“. Просто защото става общоприето и естествено. Все повече (млади) хора го използват, и то без дори да се замислят. И същите тези хора след време може да станат българоведи и филолози; и да издадат речник…

Веднъж дори се опитаха да ме убеждават, че думата „незнам“ съществувала и че всъщност така било правилно да се казва. Не, не съществува. Това, че някои по погрешка са я създали не се брои. Няма „незнам“. И другите подобни ги няма. Нещата не са такива, каквито си си ги представял. Жалко, нали?

Понякога се чудя – само на мен ли ми прави впечатление…