Писателски

Отдавна не съм писал нещо, кхм, сериозно…

Великите идеи не бива да потъват в забрава. Трябва да се предават от поколение на поколение, да се документират и записват – ако ще и на парче мазна салфетка…

И така! Легендата разказва за 40 девици, които завързват косите си една за друга и скачат от нос Калиакра право в морето, за да не попаднат в турски плен. Разбиват се в скалите, превръщат се в отлитащи жерави и някакви такива.
Историята е малко противоречива, защото върху една каменна плоча на мястото пише по-иначе: след като завързали косите си, а в същото време турците нахлували, девствениците започнали да отстъпват назад. Ала понеже била непрогледна нощ – не видели края на пропастта и паднали. Така де, те и без това искали да скачат, но съдбата ги преварила и станало малко ненадейно… Абе според мен това е по-смотаната версия, защото действието се размива и се губи патриотичния драматизъм, но нейсе.

На нас – съвременните хора – ни е малко трудно да разберем постъпката на девиците. Добре, бягали са от потурчване и оскверняване, ама чак пък да се самоубият? Днешната жена не би се предала толкова лесно; по-скоро би изчукала цялата османска армия, след което да се оближе мръснишки и да ги заколи, докато спят.
Историята мълчи за много неща, но аз сега ще обясня.

Гледката е била силно травмираща, особено за чистото и неопетнено съзнание на една девица. Ще го опиша с останалия ми дар слово, макар изречено наживо да е далеч по-изразително. Османските воини (тук някой от публиката подхвърля „рязаните“) са настъпвали. Мургави, озъбени, благоуханни главорези. Представям си ги като нещо средно между орки и шишкаво-мустакато-разпасани подляри с лукав поглед (такъв образ ми се е запечатал от учебниците по история). Виждайки 40-те девици тантурестите орки захвърлят ятагани, разпасват пояси и разкопчават дюкяни… чалмите им хвърчат по земята, докато загорелите турци с озверял поглед препускат по каменаците, пък ония им работи се лашкат свободно…

- Оооох на батяяяя!!! – на турски си примлясквали воините и потривали лапи, докато пяна излизала от устата им, а очите им светели с онзи особен блясък…

[тук трябваше да има изразителна рисунка-карикатура, която да избие рибата... но нямаше кой да ми я нарисува]

При това положение и аз да бях девица – и аз щях да се самоубия.

Друг е въпросът, че не всичките са били девици. Девици, ба – бабини деветини!

Мъчно ми е обаче за прецаканите. Винаги, когато се прави нещо колективно, в последния момент някой съжалява или се отказва. Така например със сигурност някоя девица не е искала да умира (особено пък да умира девствена), но останалите са я повлекли, кучките.
Или пък ако косите им не бяха завързани щеше да се случи нещо подобно:
- На „три“ скачаме. Гооо-тови? Еднооооо… двеееееее… трии!
При което половината скачат (наивните те), а останалите… си остават по местата. Винаги така става.

следния текст е във връзка с този конкурс, който ме заинтригува. политиката не ми е слабост, но разказите са :)

Румен Петков нямаше грам намерение да подава оставка, ама грам.

Министърът презираше цялата тази суетня около оставките. Оставка… и за какво? Чест, достойнство – що за глупости! Това са празни приказки. Петков се бе поучил от историята и знаеше, че никой не отдава дължимото на тези, които сами си подадат оставките. Никой не оценяваше този самопожертвователен жест, напротив – всички продължаваха да плюят. Така че министърът реши: няма смисъл да подава оставка, щом така и така хората ще си говорят. Тия плямпания за морал и отговорност са за наивници. Пък и самата мисъл за оставка звучеше като наполовина признание, все едно легитимираше всички нападки срещу себе си. Как ли пък не.

Министърът не подаде оставка и след поредния скандал за полицейски произвол и искане на рушвет. Напротив – оплакалия се гражданин беше дискредитиран и публично порицан. Петков поддържаше хората си безусловно. Пък и версията на полицаите беше неопровержима…
Гражданинът, спрян за превишена скорост, докато паркирал (във Формула 1 има ограничение за скоростта при влизане в бокса…) се опитал да ги подкупи. Искал да им даде „едни пари“. С непривична настоятелност и упоритост той им пъхал пачки в ръцете, умолявал да ги вземат, скачал и тропал с крак. Пазителите на реда проявили професионализъм и хладнокръвно отказали, при което човекът се побъркал от нещастие. Изведнъж прещракал. В мъката си започнал да блъска глава ту в предния капак на автомобила, ту у полицейските палки. Полицаите скочили да го спасят, изпълнявайки съвестно дълга си, но не могли – толкова необуздана била лудостта на този провокатор. Накрая човечецът така се самонаранил, че паднал на асфалта. Полицаите взели парите, за да му ги пазят, докато си дойде в съзнание.

Министърът имаше проблеми не само в службата. Така един ден той разбра, че големия му син смърка „амфети“, но даже и тогава не подаде оставка, за да се посвети на семейството си. Не. Макар да се разрази голям семеен скандал за ролята на мъжа в семейството, възпитанието, личния пример и прочие. Все пак, под натиска на жена си той обеща, че ако не друго, то поне ще съблюдава вноса на по-качествен и скъп амфетамин в България. Пое ЛИЧНА ОТГОВОРНОСТ.

Министърът не подаде оставка дори след скритата камера, която му спретнаха журналисти от BBC. На видеото Петков преговаряше със съмнителни субекти, говореше за политически чадъри, укриване и подправяне на информация. Настъпи масова истерия. Това бе новината на месеца. Телевизиите я анонсираха по десетки пъти, европейски комисари клатеха глави и цъкаха с език, YouTube прегряваше от презареждания, блогърите с хайдушка жар сипеха опустошителни критики и подемаха инициативи. За съществуванИето на последните Петков дори не подозираше. На специално свикана пресконференция той дръпна дълга и самонадеяна реч за компроматите, долните клевети и инсинуации, опитите на „някои хора, аз ги знам кои са“ да го дискредитират и да попречат на добрата работа на кабинета по отношение европейската интеграция. Според Петков твърдите мерки, които правителството предприема срещу организираната престъпност са накърнили нечии лични и политически интереси. На журналистически въпрос какво, аджеба, ще каже срещу съвсем очевадния и показателен запис на BBC министърът, който особено много разбираше от информационни технологии се изсмя и процеди с насмешка:
- Че това е монтаж, не виждате ли! Какво искате да ви кажа? К-А-К-В-О?!
По-късно самият министър-председател бе попитан как ще коментира скандала и изявленията на своя министър.
- Вижте – в типичния си шеговито-лукав стил отговори Станишев – аз не изключвам възможността за монтаж и манипулация. Погледнете само какви филми правят БиБиСи – те динозаврите им изглеждат като живи, та един човек ли…

Всъщност Сергей Станишев много добре си даваше сметка за черните овци, от които страдаше цялото правителство. Рейтингът се сгромолясваше заради едни и същи хора, които не можеше да пипне. Действително премиерът искаше да уволни министъра си, но не му стискаше. Пък и приятел не се уволнява току-тъй. Нито човек, от който си зависим. Петков познаваше хора, Петков осигуряваше финансиране за избори, Петков знаеше много. Станишев дори се чувстваше леко гузен, задето навремето бе посочен като председател на партията вместо него, вместо старото куче Петков. По същата причина последният тайничко презираше Сергей.

В общ план каквото и да се случеше, то не можеше да накара министъра да подаде оставка.

Но на него му се случи нещо.

Това беше по времето, когато подопечените му се замеряха с компромати и всеки паднал с мъст повличаше още няколко със себе си, като измежду другото изплуваше и по нещо за министъра. Беше ужасно непрофесионално от тяхна страна.
В същото време опозицията събираше подписка за оставката му. Така те симулираха дейност и оправдаваха мизерното си присъствие в парламента. Навън хората се събираха на анемични митинги по площадите, но нямаше страшно – бяха бедни, мършави, обрулени от живота и студа. На никой не му пукаше за тях. Отделно някакви „паляци“ правеха шествия и блокираха кръстовища. Те бяха млади, енергични, със странни плакати и подход… сигурно бяха хомосексуалисти или наркомани. Наговаряха се по интернет, извратеняците. Да, трябваше да прати полицията да ги провери. Обезателно. Но всичко това бяха бели кахъри. Друго глождеше министъра – зачестилите оплаквания от едрия бизнес, че скандалът се отразява на едрия им бизнес. Проверките зачестявали, контролът се засилвал, почвали се разследвания. Следователи и прокурори, едновременно уплашени и амбицирани от скандала започнали да се опъват. Направо се изсилвали момчетата. И навсякъде щъкали нахални репортерки, снимали всичко и питали разни неща, дето не са им работа – и нито да им отговориш, нито да ги набиеш. Кошмар!
В общественото пространство министърът бе плют и очернян. Той знаеше, че в днешно време истината няма никакво значение – важна е само пропагандата и внушението, което ще пробуташ на простолюдието. Затова и потърси помощ от група интелектуалци, но за зла участ се оказа, че въпросните са вече заети с президента. А хората си шушукаха, че министърът има връзки със съмнителни обекти, следствени лица, хора от подземния свят и „добре облечени бизнесмени“.
- Майната им! – удари с юмрук по бюрото в пристъп на непукизъм. – Да си говорят. Прав им път. Аз от нищо не се срамувам.

Ала един ден телефонът иззвъня…

- Петкооов, Петкоов, Петкофф… – в слушалката захриптя гласът на страстен пушач, който фамилиарничеше – нещата отидоха твъъъърде далеч. Вече са извън контрола ви…
- В с-с-сми… – разтреперано започна министърът.
Отсреща последва кашлица, която той не можа да определи дали е непринудена или има за цел да го прекъсне. Реши да замълчи.
- Знаете ли, Петков… хората говорят. И за нас говорят вече. Носят се разни слухове. Чува се, че имаме връзка с министъра. Че имаме вземане-даване. Свързват ни с вас, Петков, с вас. По дяволите, МЕН ме свързват с ВАС! Човек в моето положение… да се говорят такива неща… не, Петков, това е недопустимо. Това е удар по репутацията ми. Срам ме е да се покажа пред хората си… всички ме гледат едно такова… хората говорят, Петкооов, шушукат си… връзки с министъра и политиците… позор…
В кабинета си министър Петков вече лееше пот и нервно пребъркваше сакото си за цигари.
- Пишат името ми на една страница с вашето, Петков. Вчера малкия носи един вестник и вика… „Тате, тате, има те във вестника! Виж, споменали са те в статията за министъра!“. В СТАТИЯТА ЗА МИНИСТЪРА, ПЕТКОВ, ТИ РАЗБИРАШ ЛИ!!!
- Съжа… – поде министърът, но гърлото му пресъхна посредата на думата.
- В картела решихме – вече спокойно продължи гласът – да си подадеш оставката. За кашата не се притеснявай. Заместникът, който ти готвим ще оправи всичко. Чиста работа, Петков, стига да не създаваш повече проблеми…
Внезапно времето спря. Сърцето на министър Петков пропусна един удар. Погледът му се замъгли, стаята се завъртя и сякаш го погълна. Целия му живот мина на забавен каданс пред очите му. Видя всичко, изпита блока, страх… видя и бъдещето. Видя как прави крачка назад, как се връща до стари и неблагодарни постове, захваща се с партийно строителство, но не доживява резултатите. Не искаше отново да преживява всичко това. Сега бе министър. Бе чакал толкова много години; бе чакал няколко правителства да се провалят, за да дойде неговото време. Нима всичко е било напразно? Не, не можеше да се предаде току-така.
Петков стисна слушалката и пое дълбоко въздух:
- Ами… ами ако откажа? Тогава какво? За бога, та аз съм министър! Цялия държавен апарат е зад мен. Не искам да подавам оставка!
- Помислете си, Петков, помислете си. – гласът бе снизходителен. – Вярваме, че ще вземете правилното решение. Ако ли не… е, другарю, знаете, че за всичко си има начини. Знаете също, че всякакви неща се случват по света… никой не е застрахован…
Сигналът прекъсна, а министърът стоеше втренчен в една точка.

Вечерта, на качване в новия служебен мерцедес, министърът намери плик с попълнени документи за собствената му оставка. Всичко беше подготвено и чакаше само неговия подпис. Петков се шашна – недоумяваше кой и как го е оставил на задната седалка. Доскоро имаше безкрайно доверие на личната си охрана, едно от момчетата лично беше измъкнал от скандал с побой върху мирен гражданин. Сега обаче си даде сметка, че бодигардите и охранителните фирми са под опеката на силови групировки и лица, които вече се бяха обърнали срещу него. Започна да го обзема паника. Отвори барчето и си наля питие. В последния момент го обзе параноя, че напитката може да е отровена. Все пак пи. Сетне се отпусна безпомощен в кожения салон, но съмнението не го напускаше. През целия път му се струваше, че шофьорът го гледа в огледалото. На два пъти подскочи от страх, когато един от гардовете му вадеше нещо от вътрешния си джоб. Втория път момчето извади фина бяла кърпичка и Петков си помисли, че ето на, това е краят, ще го задушат в колата.

Когато лимузината паркира пред дома му министърът толкова бързаше да слезе, че едва не се спъна. Затътри се към входната врата, като решително отпрати хората си. След кратък и неубедителен протест, касаещ неговата сигурност, гардовете отпрашиха към Син Сити. Петков подозираше, че са спрели на съседната пресечка и го причакват.

Още на следващата сутрин, в присъствието на всички медии (публичното място значеше повече сигурност) министърът си подаде оставката. Обясни, че това е негово лично решение и че го прави за доброто на страната – да не се занимава повече българския народ с глупости, а да се върши работа. Вина не призна. Било му писнало от всичките тези истории, под такъв натиск не можело да се работи нормално.
На следващия ден министърът се покри.
На следващата седмица замина на почивка, зачислена като командировка от Партията.
На следващия месец бе назначен за посланик на България в държава, която никога не присъстваше в новинарските емисии.
Можеше и да е по-зле.